Чарлс Дикенс
Сбъркалата модистка
Приказка за амбициите
Мис Амилия Мартин беше бледа, височка и слаба тридесет и две годишна жена, която злобните езици биха нарекли грозна, а полицейските досиета — интересна. Тя беше модистка на шапки и рокли и живееше от своя занаят, без да простира крака извън чергата си. Ако сте млада прислужница и търсите както много други мис Мартин, трябва просто някоя вечер да отидете до номер 47 на пресечката на Дръмонд Стрийт и Джордж Стрийт до площад Юстън и след като хвърлите поглед към месинговата табелка — широка един фут и десет инча (Един фут и десет инча — един фут е равен на 30,5 см, а един инч — на 2,54 см.) и дълга фут и половина, с голям винт от същия метал на всеки от четирите ъгъла и надпис: „Мис Мартин — шапки и рокли всякакви модели“, трябва само да почукате силно на външната врата и самата тя ще се появи в рокля от мерино — последна дума на модата, обточена с черно кадифе според най-благородните изисквания, и с други елегантни дреболии с най-изтънчен вид.
Ако мис Мартин познава младата дама, която я търси, или ако тя е била препоръчана от някоя друга млада дама, която е позната на мис Мартин, тя веднага ще я покани в двойната приемна на втория етаж и ще започне да говори много весело и приятно, като че ли не става въпрос за бизнес — тя е изключително мила! След това мис Мартин ще разгледа фигурата и външния вид на младата прислужница с открито възхищение и ще каже, че би изглеждала прекрасно, тя е сигурна в това, в рокля с дълбоко деколте и къси ръкави, с много набрана пола, с четири бастички в долната част, на което прислужницата ще отговори в смисъл на пълно съгласие с идеята й и благородното възмущение от „госпожата“, която не би позволила на едно младо момиче да носи следобед рокля с къс ръкав — не, нищо елегантно, да не говорим, че трябва все да крие лицето и косите си под тези ужасни шапки. Като изслуша тези жалби, мис Амилия Мартин ще направи тънък намек за мрачните си подозрения, че някои ревнуват заради собствените си дъщери и се чувствуват длъжни да крият чара на прислужниците си от страх да не би те да се омъжат преди дъщерите им, което не е рядък случай — тя поне познава две-три млади прислужници, които са се омъжили далеч по-сполучливо от господарките си, и то без да са били чак толкова красиви, а клиентката ще съобщи под секрет на мис Мартин, че една от дъщерите на господарката й е сгодена за един млад мъж и че госпожата е толкова горда, че не може да се трае, но в същност няма защо да си вири носа чак толкова, защото в края на краищата той е само един чиновник. И след като изразят съответното презрение към чиновниците изобщо и сгодения чиновник в частност и възможно най-високото мнение за самите себе си, както и една за друга, мис Мартин и младата прислужница ще си кажат приятелски, но същевременно и най-изискано „довиждане“ и едната ще си отиде в къщи, а другата в стаята си на втория етаж.
Не се знае колко дълго щеше да продължи мис Амилия този си начин на живот, доколко щяха да се разширят познанствата й сред младите прислужнички и каква част от седмичните им заплати щеше да отива в нейния джоб, ако една поредица от непредвидени събития не беше насочила мислите й към поле за действие, съвсем различно от шивачеството и шапкарството.
Една приятелка на мис Мартин, която отдавна се познаваше с един помощник-декоратор, най-после даде съгласието си (след като най-после беше запитана) да определи деня, в който ще ощастливи с ръката си гореупоменатия помощник-декоратор. За сватбеното тържество беше избран един понеделник, а между другите бе поканена да удостои обяда с присъствието си и мис Мартин. Очарователното тържество щеше да се състои в гостната на дома им в Съмърс Таун. Помощник-декораторът беше наел къща — не някакъв си там апартамент, а къща — четири хубави стаи и чудесна кухничка в дъното на коридора, което беше най-удобното нещо на света, защото шаферките можеха да седят в гостната и да посрещат гостите, като междувременно притичват до кухнята, за да видят какво става с пудинга и цвъртящото месо в тавите, и да се върнат обратно предоволни и щастливи. А гостната каква беше! Прекрасен кидърминстьрски килим (Кидърминстърски килим — вид евтини английски килими, по името на град Кидърминстьр, където били произвеждани), шест чисто нови боядисани стола с тръстикови седалки, по три чаши за вино и една за уиски във всеки бюфет, на лавицата над камината — фермерка и фермер, момичето се спъва в една плоча, а момчето си плюе на ръцете и държи вила за сено, на прозорците — дълги бели завеси от димитено платно, и въобще — всичко беше възможно най-изискано.