Отново насочи вниманието си към телефона и започна да записва цифри в бележника на местния началник. Тялото му внезапно се изопна и той се приведе над бюрото.
— О, да. — Гласът му бе спокоен, за разлика от стойката му. — Да знаете кога е помолила за това? — Последва нова пауза. — В 19.55 ли? Мъж ли е бил? Момичето е сигурно в това, нали? Аха, разбирам. Е, това обяснява всичко. Много ви благодаря все пак. Е, сега поне знаем откъде да започнем. Няма нищо, моля ви, много ни помогнахте… А, това е само една теория, нищо повече… Отново ще трябва да си понапрегнем мозъците, нали така? Е, много благодаря. Много мило, не го споделяйте с никого… Дочуване.
Той остави слушалката, откъсна листчето от бележника и го пъхна в джоба си. Смайли бързо изрече:
— Малко по-надолу има едно отвратително кафене. Искам да хапна нещо. Елате да пийнем по едно кафе.
Телефонът зазвъня при последните му думи. Смайли почти можеше да почувствува Мастън на другия край. Мендел го изгледа и като че ли разбра. Оставиха го да звъни и след като напуснаха полицейския участък, се запътиха към главната улица.
Кафенето „Фонтана“ (собственост на мис Глория Адам) се отличаваше с това, че ако трябваше да се мери с който и да е от своите събратя по отношение на стила Тюдор, конските сбруи и местен мед за по шест пенса, то нямаше да има равно на себе си. Самата мис Адам предлагаше най-противното кафе южно от Манчестър и говореше за клиентите си като за „моите приятели“. Мис Адам не търгуваше с приятели, тя просто ги ограбваше и това някак си подсилваше илюзията за изискания аматьорзъм, който тя така държеше да опази. Произходът й бе неясен, но тя често споменаваше покойния си баща като „полковника“. Сред приятелите на мис Адам, особено сред тези, които бяха платили прескъпо за приятелските си чувства, се носеше слухът, че полковническият чин му е бил даден от Армията на спасението.
Мендел и Смайли се настаниха на ъглова масичка до камината и зачакаха за поръчката си. Мендел погледна Смайли позачудено:
— Момичето ясно си спомня обаждането — било точно в края на смяната й, снощи в осем без пет. Молба за събуждане в осем и половина тази сутрин. Обадил се самият Фенън, момичето е сигурно в това.
— Откъде е сигурна?
— Явно този същият Фенън се обаждал на Коледа и пак това момиче било на смяна. Искал да пожелае на всички в централата весела Коледа. Станало й много приятно. Доста си поговорили. Момичето беше сигурно, че е бил същият глас, който се обадил за събуждането. „Много изискан джентълмен“, така се изказала тя.
— Но в това не виждам никакъв смисъл. В 10.30 написва писмо, че се самоубива. А какво се е случило между 8 и 10.30?
Мендел вдигна едно поочукано куфарче. Беше без ключалка — прилича повече на музикална кутия, помисли си Смайли. Извади от него обикновена папка и я подаде на Смайли.
— Факсимиле на писмото. Началникът каза да ви дам едно копие. Оригиналът го пращат във Форин Офис, а друго копие замина право за Марлен Дитрих.
— Коя, по дяволите, е пък тя?
— Съжалявам, сър. Така наричаме вашия Съветник, сър. Гиздавия генерал в отдела, сър. Много съжалявам, сър.
Колко прекрасно, помисли си Смайли, наистина колко прекрасно. Отвори папката и погледна факсимилето. Мендел продължи:
— За пръв път виждам писмо на самоубиец, написано на машина. Освен това за пръв път виждам да е написано и времето. Макар подписът да изглежда о’кей. Проверих го в участъка, като го сравних с разписка за изгубена вещ, подписана от него. Всичко е наред.
Писмото беше написано на машина, най-вероятно на преносим модел. И анонимното писмо беше написано на подобна машина. На листа, който държеше в ръцете си, стоеше ясният, четлив подпис на Фенън. Под адреса в горната част на страницата имаше дата, а под нея и час — 10.30 сутринта:
Драги Сър Дейвид,
След известно колебание реших да сложа край на живота си. Не мога да прекарам остатъка от годините си под облака на нелоялността и подозрението. Съзнавам, че кариерата ми е съсипана и че съм жертва на платен доносник.
Искрено Ваш, Самюъл Фенън
Смайли го прочете няколко пъти, присвил съсредоточено устни и леко повдигнал вежди, сякаш се изненадваше от нещо. Мендел го извади от това състояние с въпроса си:
— Как се добрахте до това?
— До кое?
— До това обаждане.
— А, просто аз вдигнах слушалката. Мислех, че е за мен. Само че не беше — обадиха се от централата за събуждането. Дори и тогава нищо не ми прищрака. Допуснах, че е за нея. Слязох долу и й казах.
— Долу?
— Телефонът им е в спалнята. Стаята е нещо като спалня и дневна едновременно…
била е на легло дълго време и предполагам, че оттогава не са променяли нищо. В единия край е като кабинет — има книги, пишеща машина, бюро и така нататък.