— Пишеща машина ли?
— Да, от тия преносимите. Сигурно на нея е писал писмото си. Само че докато говорех, съвсем ми изскочи от ума, че това събуждане не може да го е поръчала тя.
— Че защо не?
— Сама ми каза, че страда от безсъние. Даже се пошегува с това. Предложих й да си почине малко, а тя ми отвърна следното: „С тялото ми се налага да се погаждаме по двадесет и четири часа на денонощие. Вече сме живели заедно по-дълго, отколкото мнозина други.“ Добави и още нещо — че не била в състояние да се наслаждава на лукса да спи. За какво й е тогава да поръчва събуждане за 8.30?
— Че за какво ще е притрябвало и на мъжа й, пък даже и на който и да е друг? Май вече наближава време за обяд. Господа да е на помощ на чиновническите душици.
— Точно така. И мен това ме учудва. По принцип Форин Офис отваря късно, струва ми се чак в десет. Но дори и при това положение, ако Фенън не се е събудил до осем и половина, доста ще е трябвало да побърза, за да се облече, да се избръсне, да закуси и да хване влака, за да не закъснее. А освен това и жена му е можела да го събуди.
— Сигурно малко се е поизхвърлила с тези приказки, че не можела да спи — каза Мендел. — Жените все такива ги приказват — за безсъние, за мигрени и тям подобни. За да карат хората да ги мислят за нервни и темпераментни. Повечето са измислици.
Смайли поклати глава:
— Тя не може да е поръчала събуждането, нали така? Прибрала се е след 10.45. Дори и да предположим, че е сбъркала кога точно се е прибрала, тя не е могла да отиде до телефона, без да види тялото на мъжа си. Надявам си не искате да ме убедите, че реакцията й при гледката на неговия труп е била да се качи горе и да помоли да я събудят сутринта?
Пиха кафето си известно време в мълчание.
— Има и още нещо — обади се Мендел.
— Какво?
— Жена му се върнала от театъра в единадесет без четвърт, нали така?
— Така казва.
— Сама ли е ходила?
— Нямам представа.
— Обзалагам се, че не. Обзалагам се, че й се е наложило да му каже истината и е написала часа на писмото, за да си подготви алиби.
Мислите на Смайли се върнаха към Елза Фенън, към яростта й, към нейното смирение. Звучеше абсурдно да се говори така за нея. Не, не и Елза Фенън. Не.
— Къде са намерили тялото? — попита Смайли.
— В основата на стълбището.
— В основата на стълбището ли?
— Да. Проснат на пода. Револверът е бил под него.
— А писмото? То къде е било?
— На пода до него.
— Нещо друго?
— Да. Чаша какао в гостната.
— Аха. Фенън решава да се самоубие. Помолва телефонната централа да го събудят в осем и половина. Приготвя си чаша какао и я оставя в гостната. Качва се горе и напечатва предсмъртното си писмо. Слиза пак долу, за да се застреля, като оставя какаото неизпито. Всичко пасва отлично.
— Да, нали. Между другото, няма ли да е по-добре да звъннете в службата си?
Изгледа Мендел с особен поглед.
— С тези думи убихте едно прекрасно приятелство — каза той.
Докато вървеше към вратата с надпис „Private“1 дочу гласа на Мендел: „Бас ловя, че така разправяте на всички момчета.“ На лицето му цъфтеше усмивка, когато набираше номера на Мастън.
Мастън поиска да го види незабавно.
Върна се до масата. Мендел бъркаше нова чашка кафе и това като че ли ангажираше цялото му внимание. Дъвчеше голяма кифла.
Смайли застана до него.
— Трябва да се връщам в Лондон.
— Е, вълчо сега ще се намъкне в кошарата. — Невестулчото лице се извърна към него. — Или се лъжа?
Говореше с предната част на устата си, докато задната продължаваше да се занимава с кифлата.
— Ако Фенън е убит, нищо на света не може да скрие новината от журналистите — а на себе си добави: — А това никак няма да се понрави на Мастън. Ще предпочете да е самоубийство.
— И все пак трябва да погледнем нещата в очите, нали така?
Смайли се спря, а лицето му бе сериозно и смръщено. Вече дочуваше как Мастън иронизира подозренията му, как ги отхвърля с нетърпелив смях.
— Не знам — каза той. — Наистина не знам.
Обратно в Лондон, мислеше си гой, обратно в „идеалния дом“ на Мастън, обратно в онази лудница, където обвиненията се гонеха едно подир друго. И обратно към налудничавата нереалност да събереш една човешка трагедия в доклад от три странички.
Пак валеше, този път топло и безспирно и за краткото разстояние от „Фонтана“ до полицейския участък успя да се намокри до кости. Свали палтото си и го метна отзад в колата. С облекчение напускаше Уолистън — макар и за Лондон. Когато завиваше по главния път, с крайчеца на окото си зърна фигурата на Мендел етически да тътри нозе по паважа към участъка, а меката му шапка бе обезформена и потъмняла от дъжда. Не му беше минало през ума, че Мендел може да иска да пътува до Лондон и се почувствува неловко. Мендел, без да се притеснява от ситуацията, отвори вратата и се вмъкна вътре.