— Извадих късмет — каза той. — Мразя влаковете. До Кембридж Съркъс ли отивате? Ще ме оставите някъде по уестминстърския път, нали?
Потеглиха и Мендел измъкна поизтъркана табакера и си сви цигара. Насочи я към устата си, после се поколеба и я предложи на Смайли, като му я запали с някаква чудновата запалка, от която изригна петсантиметров пламък.
— Изглеждате доста притеснен — каза Мендел.
— Така е.
Настъпи пауза. Мендел се обади:
— Винаги те мъчи онова, което не знаеш.
След още седем-осем километра Смайли отби встрани. Извърна се към Мендел:
— Имате ли нещо против, ако се върнем до Уолистън?
— Добра идея. Да вървим да я попитате.
Обърна колата и бавно подкара по посока на Уолистън, към Меридейл Лейн. Остави Мендел в колата и пое по познатата чакълеста алея.
Тя му отвори и го покани в гостната, без да проговори. Носеше същата рокля и Смайли се попита как ли е прекарала времето си, след като я бе напуснал сутринта.
Дали беше ходила из къщата или пък е седяла неподвижна в гостната? Или пък на горния етаж, в спалнята с кожените кресла? Как ли виждаше себе си в новото си положение на вдовица? Възприемаше ли го вече сериозно или се намираше в онова тайно приповдигнато състояние, което идва непосредствено след мъката от смъртта? Дали все още преследваше отражението си в огледалата, опитвайки се да съзре промяната, ужаса върху собственото си лице и да плаче, когато не можеше?
Никой от двамата не седна — и двамата инстинктивно се стараеха да не се повтори сутрешната среща.
— Има нещо, за което ми се стори, че трябва да ви попитам, мисис Фенън. Много съжалявам, че се налага отново да ви безпокоя.
— Искате да ме попитате за обаждането, предполагам. Събуждането от телефонната централа.
— Да.
— Допуснах, че може да ви озадачи. Жена, която страда от безсъние, си поръчва събуждане по телефона. — Стараеше се да говори бодро.
— Да. Наистина ми се стори странно. Често ли ходите на театър?
— Да. Веднъж на две седмици. Член съм на Уейбриджския театрален клуб. Старая се да ходя на всичко, което поставят. Автоматично ми запазват място всеки първи вторник за новите представления. Във вторник съпругът ми работеше до късно. Никога не е идвал с мен; ходеше само на класически представления.
— Но е харесвал Брехт, нали? Представленията на Берлинер Ансамбъл в Лондон му бяха направили голямо впечатление.
Изгледа го за момент, а после внезапно се усмихна — за пръв път я виждаше да прави така. Усмивката й бе очарователна — цялото й лице грейна, сякаш беше дете.
Смайли смътно си представи Елза Фенън като дете — източена и подвижна палавница като „малката Фадет“ на Жорж Санд — полужена, полумомиче, ведро и лукаво. Видя я като хитруващо момиченце, биещо се като котка само за себе си, видя я гладна и посърнала в концентрационен лагер, безмилостна в битката си за самосъхранение. Беше покъртително да видиш в тази усмивка зората на младенческата й невинност и закаленото като стомана оръжие на битката й за оцеляване.
— Опасявам се, че обяснението ще ви прозвучи доста глуповато — каза тя. — Паметта ми е ужасна, наистина непоносима. Отивам на пазар и забравям какво съм тръгнала да купувам, уговоря си среща по телефона и забравям за нея още щом поставя слушалката. Каня хора на гости за края на седмицата, а когато пристигнат, нас ни няма у дома. От време на време, когато трябва да го запомня нещо, обаждам се в телефонната централа и ги моля да ми позвънят няколко минути преди важния момент. Все едно, че си връзвам възел на носната кърпичка, само че възелът не може да ви позвъни по телефона, нали?
Смайли я гледаше, без да откъсва поглед. Почувствува гърлото си сухо и му се наложи да преглътне, преди да проговори:
— И за какво беше обаждането този път, мисис Фенън?
Очарователната усмивка проблесна отново:
— Ето ви пак. Съвсем ми изскочи от паметта.
ГЛАВА 5
Мастън и светлина на свещи
Докато караше обратно към Лондон, Смайли като че ли забрави за присъствието на Мендел.
Преди години имаше период, когато дори самото шофиране беше нещо като разтоварване за него; когато в нереалността на някое продължително, самотно пътуване бе намирал успокоение за тревожните си мисли, когато умората от няколкото часа на волана му бе позволявала да забрави мрачните си грижи.