Това, че вече не успяваше да покори по този начин ума си, навярно беше един от все още смътно очертаните признаци на средната възраст. Сега прибягваше до по-безмилостни прийоми — от време на време се опитваше да планира наум разходка из някой голям европейски град: да си отбелязва магазините и сградите, покрай които минава, например в Берн, изминавайки разстоянието от катедралата до университета. Ала въпреки тези енергична умствена гимнастика призраците на настоящето не го оставяха на мира и прогонваха виденията му. Ан беше тази, която ограби мира му, Ан, която някога бе направила от настоящето нещо много важно и която го бе накарала да придобие навика за реалност, а когато го напусна, след нея не остана нищо.
Не можеше да повярва, че Елза Фенън е убила съпруга си. Нейното инстинктивно начало бе да защищава, да опазва ценностите в живота си, да издига край себе си символите на нормалното съществуване. В нея нямаше агресивност, нямаше друга воля, освен тази да съхранява.
Но кой ли можеше да е сигурен? Какво беше писал Хесе? „Странно е да се броди из мъглата, всеки е самотен. Дърветата не познават съседите си. Всяко е самотно.“ Нищо не знаем един за друг, нищо, мислеше си Смайли. Колкото и близо да живеем един до друг, през което и време на денонощието да огласяваме най-съкровените си мисли един на друг, не знаем нищо. Как да съдя за Елза Фенън? Струва ми се, че разбирам страданието й и родените от страха лъжи, но какво зная за нея? Нищо.
Мендел сочеше към някакъв пътен знак.
— …Ей там живея. Мичъм. Не е лошо местенцето. Беше започнало да ми се повдига от ергенски квартири. Купих една малка къщичка там. Когато се пенсионирам.
— Когато се пенсионирате ли? Доста имате още.
— Да. Три дни. Затова приех тази работа. Нищо работа, без усложнения. Дай я на стария Мендел и той ще я оплеска.
— Хайде, хайде. Очаквам и двамата да сме без работа в понеделник.
Закара Мендел до Скотлънд Ярд и продължи до Кембридж Съркъс.
На влизане в сградата усети, че всички знаят. Издаваше ги видът им — отсянката на безразличие в погледите им, в тяхното отношение. Насочи се право към кабинета на Мастън. Секретарката му беше зад бюрото си и бързо вдигна очи към него, когато той влезе.
— Вътре ли е Съветникът?
— Да. Очаква ви. Сам е. Момент да почукам и да вляза. — Но самият Мастън бе вече отворил вратата и го викаше. Носеше черно сако и раиран панталон. Сега ще обяви някой кабаретен номер, помисли си Смайли.
— Опитвах се да се свържа с вас. Не ви ли предадоха, че съм ви търсил? — попита Мастън?
— Обадиха ми се, но нямаше как да говоря с вас.
— Не ви разбирам.
— Вижте какво, не ми се вярва Фенън да се е самоубил. Според мен той е бил убит. Не можех да говоря за това по телефона.
Мастън свали очилата си и се вторачи в Смайли в пълно изумление.
— Убит? Защо?
— Фенън написва писмото си снощи в 10.30, ако приемем часа в писмото за верен.
— Е?
— В 7.55 се обажда в телефонната централа и ги помолва да го събудят в 8.30 на другата сутрин.
— Откъде, за бога, сте научили това?
— Бях там сутринта, когато телефонът иззвъня. Аз се обадих, защото помислих, че ме търсят от отдела.
— Откъде сте сигурен, че именно Фенън е поръчал събуждането?
— Проучих въпроса. Момичето от централата добре познавала гласа на Фенън. Беше сигурна, че е бил той и че е позвънил снощи в осем без пет.
— Фенън и момичето се познавали, така ли?
— Господи, не. Просто от време на време си разменяли любезности.
— И как от това заключавате, че е бил убит?
— Ами попитах жена му за обаждането…
— И?
— Тя излъга. Каза, че сама е поръчала събуждането. Представи се за много разсеяна и затова от време на време поръчвала да й се обаждат от централата — като възел на кърпичка, който да й напомнял за важни ангажименти. И още нещо — точно преди да се застреля си е направил чаша какао. Какаото е останало недокоснато.
Мастън слушаше мълчаливо. Най-сетне се ухили и стана на крака.
— Нещо се разминаваме с вас — каза той. — Аз ви изпращам да разберете защо Фенън се е застрелял, а вие се връщате и ми казвате, че не го е направил. Ние не сме полицаи, Смайли.
— Не сме. Понякога се питам какво точно сме.
— Научихте ли нещо, което засяга нас тук, нещо, което може да обясни постъпката му? Нещо в подкрепа на писмото му?
Смайли се поколеба, преди да отговори. Очакваше това от доста време.
— Да. От мисис Фенън разбрах, че мъжът й бил много разтревожен след разговора с мен. — Нямаше нужда да му спестява цялата история. — Мисълта за разговора не го напускала, не можал да спи след него. Наложило се да му даде успокоително. Думите й за реакцията на Фенън спрямо разговора ни напълно подкрепят писмото. — Замълча за минута, премигвайки глуповато пред себе си. — Това, което искам да ви кажа, е, че не й вярвам. Не вярвам, че Фенън е авторът на писмото, нито пък че е имал намерение да умира. — Обърна се към Мастън. — Нямаме право да пропускаме появилите се несъответствия. И още нещо — поде наново той, — не разполагам с мнението на експерт, но между анонимното писмо и писмото на Фенън има някаква прилика. Шрифтът изглежда един и същ. Знам, че е нелепо, но това е. Трябва да се обадим на полицията и да й предоставим фактите.