Изведнъж застана нащрек. Нещо бе помръднало зад прозореца на дневната. Светлина, сянка, човешка форма; че там имаше нещо, в това бе сигурен. Дали беше прозрение или инстинкт? Дали не се бе задействувало дремещото умение на собствения му занаят? Някакъв тънък усет или нерв, някаква смътна способност за възприемане го бе предупредила и той взе под внимание това предупреждение.
Без никакво колебание той пусна ключовете си в джоба на палтото си, изкачи стъпалата към собствената си входна врата и натисна звънеца.
Звънът отекна остро из дома. Последва кратка тишина, сетне слухът на Смайли долови отчетливия звук на стъпки, твърди и уверени, които идваха към вратата. Веригата издрънка, езикът на ключалката „Ингерсол“ щракна и вратата се отвори бързо и отривисто.
Смайли не го бе виждал никога. Висок, рус, симпатичен, на около тридесет и пет. Светлосив костюм, бяла риза и сребриста вратовръзка — по дипломатически модел. Немец или швед. Лявата му ръка остана небрежно в джоба на сакото му.
Смайли го изгледа с извинителен поглед:
— Добър ден. Мистър Смайли у дома си ли е, моля?
Вратата се отвори докрай. Пак кратка пауза.
— Да. Ще влезете ли?
За част от секундата изпита колебание.
— Не, благодаря. Бихте ли му предали това?
Подаде му пакета с прането и се спусна надолу по стъпалата към колата си. Знаеше, че все още го наблюдават. Запали колата, зави и навлезе в Слоун Скуеър без да поглежда към дома си. Намери място за паркиране на Слоун Стрийт, сви до тротоара и бързо записа в бележника си седем поредици от цифри. Това бяха номерата на седемте коли, паркирани на Байуотър Стрийт.
Какво трябваше да направи? Да извика някой полицай? Който и да беше онзи, досега сигурно е изчезнал. Освен това съществуваха и други съображения. Отново заключи колата и влезе в телефонна кабини на отсрещния тротоар. Позвъни в Скотлънд Ярд, свърза се със Специалния отдел и поиска да говори с инспектор Мендел. Оказа се обаче, че инспекторът, след като се обадил на началника си, явно скришом е започнал да предчувствува удоволствията на пенсионерския живот и тръгнал за Мичъм. След доста увъртания Смайли най-сетне успя да вземе адреса му; потегли отново с колата си и след като обиколи три четвърти от един площад, се озова на Албърт Бридж. Поръча си сандвич и голямо уиски в една нова кръчма с изглед над реката и четвърт час по-късно вече пресичаше моста на път за Мичъм; дъждът все още трополеше по невзрачната му, малка кола. Смайли беше разтревожен, при това разтревожен много силно.
ГЛАВА 6
Чай и съчувствие
Дъждът все още продължаваше, когато пристигна. Мендел беше в градината, а на главата си имаше най-невероятната шапка, която Смайли беше виждал някога. Тя беше започнала живота си като шапка от австралийската армия, но сега огромната й периферия висеше от всички страни и тя напомняше единствено на висока гъба. Мендел се беше надвесил със замислен вид над един дънер, а във вдигнатата му жилеста десница се мъдреше покорно брадва със зловещ вид.
Хвърли за миг остър поглед към Смайли, а след това, когато протегна ръка към него, по лицето му бавно се разля усмивка.
— Проблеми — каза Мендел.
— Проблеми.
Смайли го последва по пътеката към къщата. Домът беше с типичен крайградски вид и изглеждаше удобен.
— Не съм запалил огъня в дневната — току-що се върнах. Какво ще кажете да пийнем по чаша чай в кухнята?
Влязоха в кухнята. Смайли с удивление забеляза изключителната чистота и почти женската спретнатост на всичко наоколо. Само полицейският календар на стената разваляше илюзията. Докато Мендел се занимаваше с чайници, чаши и чинийки, Смайли разказа с равнодушен тон за случилото се на Байуотър Стрийт. След като свърши, Мендел дълго го гледа в мълчание.
— Но защо ще ви кани вътре? Смайли премигна и леко порозовя.
— И аз се питам. За момент това ме разколеба. Цял късмет беше, че носех този пакет.
Отпи от чая си.
— Макар че не вярвам пакетът да го е измамил. Възможно е, само че се съмнявам. При това много силно се съмнявам.
— Че не е бил измамен ли?
— На негово място аз не бих се измамил. Някакво човече с „Форд“ разнася пакети с пране. Кой може да съм бил аз? Освен това първо питам за Смайли, а след това не искам да се видя с него — не може да не му се е сторило доста странно.
— Но какво е целял? Какво е щял да прави с вас? За кого ви е взел?
— Точно там е работата, точно там е цялата работа. Мисля, че е чакал мен, но, разбира се, не е допускал, че ще звъня на вратата. Това го разколебава. Мисля, че е искал да ме убие. Затова ме кани вътре — разпознал ме е, но не е бил много сигурен, навярно е разполагал само с моя снимка.