— Е? — попита Мендел.
— Беше, господине, беше.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
Скар вдигна ръка на няколко сантиметра нагоре и после внимателно я остави да падне.
— Мътни води, господине, тъмни води.
— Слушай, имам много по-важна работа, отколкото можеш да си представиш. Както виждаш, не съм някоя госпожичка. Не ми пука за твоите гадни далавери. Къде е колата?
Скар като че ли възприе тази реч по начина, по който тя заслужаваше.
— Загрявам за какво става дума, приятелю. Искаш малко информация.
— Искам и не се шегувам.
— Трудни времена настанаха, господине. Животът поскъпва и цената му лети нагоре като въздигаща се звезда. Информацията е стока, която се продава, нали така?
— Кажи ми кой е наел тази кола и няма да гладуваш.
— Аз и сега не гладувам, приятелю, само че ми се хапва нещо по-хубавичко.
— Петара.
Скар изпи чашата си и шумно я постави на масата. Мендел стана и му донесе още една.
— Откраднаха я — каза Скар. — Държах я няколко години и я давах под наем. Заради де-пе-зето.
— Заради какво?
— Де-пе-зето — депозита. Идва някакъв и иска кола за един ден. Вземаш му двайсе лири депозит в банкноти, нали така? Като върне колата, дължи ти четирсе шилинга, ясно? Даваш му чек за трийсет и осем лири, пишеш го в тефтера като загуба и цялата далавера ти носи десетачка. Загряваш ли?
Мендел кимна.
— Та преди три седмици идва някакъв. Дълъг шотландец. Мангизлия. Беше с бастун. Плати де-пе-зето, взе колата и оттогава не съм виждал нито него, нито колата. Жив грабеж.
— Защо не се обади в полицията?
Скар замълча и отпи от чашата си. Изгледа Мендел с тъжен поглед.
— Много са факторите, дето ме възпират от такава постъпка, господине.
— Да не си я свил самият ти?
Лицето на Скар придоби слисано изражение.
— Бях подочул обезпокоителни слухове за човека, от когото придобих колата. Повече не казвам нищо — лицемерно добави той.
— Когато му даде колата, онзи попълни документи, нали? Застраховка, разписка и така нататък. Къде са те?
— Фалшиви, всички те са фалшиви. Даде ми адрес в Илинг. Ходих там, но такъв адрес няма. Не се съмнявам, че и името му е фалшиво.
Мендел нави парите на руло в джоба си и го подаде през масата на Скар. Скар го разгъна и без да се стеснява преброи парите пред очите на всички, които желаеха да гледат.
— Знам къде да те намеря — каза Мендел. — Знам и някои неща за теб. Ако си ме излъгал, ще ти счупя врата.
Отново валеше и Смайли съжали, че не си бе взел шапка. Пресече улицата, свърна по пресечката, която водеше към владенията на мистър Скар и закрачи към колата. Улицата беше безлюдна и необичайно тиха. На около двеста метра по-надолу болницата на Батърси, малка и спретната, пръскаше множество лъчи светлина от незакритите си прозорци. Уличната настилка беше влажна и ехото на собствените му стъпки беше отчетливо и сепващо.
Изравни се с първия панелен блок, който граничеше с двора на Скар. В двора имаше кола с включени габаритни светлини. Подтикван от любопитство, Смайли свърна от уличката и се запъти към колата. Беше стар модел „MG“, навярно зелен или с онова кафяво, в което ги боядисваха преди войната. Номерът й беше осветен слабо и зацапан с кал. Спря се, за да го прочете, като проследяваше буквите с пръст: TRX 0891. Разбира се — това беше един от номерата, които записа тази сутрин.
Чу стъпки зад себе си и се изправи полуизвърнат. Беше започнал да вдига ръцете си, когато му нанесоха удара.
Ударът беше ужасен и сякаш разцепи черепа му на две. Докато падаше, усети топла струйка кръв да се стича над лявото му ухо. „Недей пак, господи, недей“ — мина му през ума. Ала той почти не почувствува останалото — беше просто като някакво видение: тялото му, някъде далеч, бива разтрошено като парче скала; пропукано и начупено на късчета, а после нищо. Нищо друго, освен топлината на собствената му кръв, която се стичаше по лицето му и капеше в сгурта и, някъде далеч, ударите на каменотрошачите. Но не тук. Някъде далеч.
ГЛАВА 7
Разказът на мистър Скар
Мендел го погледна и се попита дали не е мъртъв. Изпразни джобовете на палтото си и грижливо зави с него Смайли през раменете, а след това побягна като луд към болницата и през подвижната врата на отделението за изписване на пациенти се втурна в яркоосветеното, отворено двадесет и четири часа в денонощието здание на болницата. Дежурен беше млад цветнокож лекар. Мендел му показа картата си, изкрещя му нещо, грабна го за ръката и го задърпа към улицата. Лекарят се усмихна търпеливо, поклати глава и телефонира за линейка.