— Кой?
— По-полека, шефе, не ме назорвай. Беше преди четири години. Не вярвах в дядо Мраз, докато не срещнах този човек. Каза, че бил холандец и че се занимавал с диаманти. Няма да те лъжа, като ти кажа, че го взех за свестен, ама нито ти си балама, нито пък аз. Никога не съм го питал каква е далаверата му и той никога не ми е казвал, ама си мисля, че е било контрабанда. Пари имаше да ги ринеш с лопата, капеха от него като есенни листа. „Скар — казва ми той, — ти си човек на бизнеса. Аз не обичам публичността, никога не съм я обичал и съм чувал, че по това си приличаме. Имам нужда от кола. Не за постоянно, а да я наемам.“ Той не каза точно така, защото говореше малко по-особено, но това е смисълът. „Каква е твоята оферта? — питам го аз. — Я да чуем офертата.“ „Виж какво — казва ми той, — аз съм малко стеснителен. Искам кола, дето никой да не я запомня, ако стане някоя беля. Купи ми кола, Скар, някоя бричка, ама да има нещо под предния капак. Купи я на твое име — ми казва той — и я дръж в готовност за мен. Ето ти пет стотачки като начало и още двайсе лири наем за гараж. Ще има и допълнително, Скар, за всеки ден, когато я ползувам. Само че ти казах, дето съм стеснителен и това значи, че не ме познаваш. Затова са и парите — казва ми той. — Получаваш ги, за да не ме познаваш.“ Никога няма да го забравя този ден. Валеше като из ведро, а аз се дупех над едно старо такси, дето го взех от един от Уондзуърт. Дължах четирсе лири на един буки2, а пък ченгетата яко душеха подире ми заради една кола, дето я купих от „свободния магазин“, а после я шитнах в Клапам.
Мистър Скар си пое дъх и го изпусна с изражение на комично примирение.
— И ето ти един, дето се изтъпанчва над теб като собствената ти съвест и ръси банкнотите, сякаш са стари фишове от тотото.
— Как изглеждаше? — попита Мендел.
— Доста младичък. Висок, рус. Ама хладнокръвен като риба. След този ден повече не съм го виждал. Пращаше ми писма от Лондон, печатани на обикновена хартия. Само: „Бъди готов за понеделник вечер“, „Бъди готов за вторник вечер“ и така нататък. Всичко бяхме уговорили. Оставях колата вън от двора, с пълен резервоар и в изправност. Никога не ми е казвал кога ще се върне. Просто я докарваше малко преди да затворя или по-късно, като оставяше габаритите да светят, а вратите заключени. Оставяше ми по някоя и друга лира в страничния джоб за всеки ден, когато ползуваше колата.
— Ами ако нещо се случеше, ако те приберяха за нещо друго?
— Имахме телефонен номер. Беше ми казал да се обадя и да попитам за име.
— Какво име?
— Беше ми казал да си избера едно. Казах му Блонди. Май не му хареса много, ама остана. Примроуз 0098.
— Използувал ли си го някога?
— Да, преди една-две години заведох една мацка до Маргейт за десет дни. Реших, че е по-добре да му кажа. На телефона се обади някаква женска — по гласа и тя ми заприлича на холандка. Каза ми, че Блонди е в Холандия и че щяла да му предаде каквото имам да кажа. Но след това не си правех труда.
— Защо?
— Започнах да му хващам цаката. Идваше веднъж на две седмици, първия и третия вторник освен януари и февруари. Този януари идва за пръв път. Обикновено връщаше колата в четвъртък. Странно защо ще дойде тази вечер, нали? — Скар държеше в огромната си ръка парчето пощенска картичка, което беше взел от Мендел.
— Пропускал ли е дати? Отсъствувал ли е за дълго време?
— Зимата идваше по-рядко. Януари изобщо не се появяваше, нито февруари. Нали ти казах.
Мендел все още държеше петдесетте лири в ръката си. Хвърли ги в скута на Скар.
— Не се мисли за късметлия. Не искам да съм на твое място и за десет пъти повече. Пак ще се видим.
Мистър Скар изглеждаше притеснен.
— Не съм доносник — каза той, — но не искам да се набърквам в нищо, нали разбираш. Особено ако може да пострада нашата стара Англия, нали така, шефе?
— Я си затваряй устата — каза Мендел.
Беше уморен. Взе обратно пощенската картичка, излезе от колата и се запъти към болницата.
Там нямаше никакви новини. Смайли все още беше в безсъзнание. Криминалният отдел беше уведомен. За Мендел щеше да е по-добре да остави името и адреса си и да се прибере. От болницата щяха да му позвънят веднага щом имаше новини. След дълги препирни със сестрата Мендел се сдоби с ключа от колата на Смайли.
Мичъм, помисли си той, изобщо не ставаше за живот.
ГЛАВА 8
Размишления в болничната стая
Мразеше леглото, както удавник мрази морето. Мразеше чаршафите, които така го бяха впримчили, че не можеше да помръдне нито ръка, нито крак.