Мразеше и стаята, защото тя го плашеше. До вратата имаше количка с инструменти — ножици, бинтове и шишета, чудати предмети, които внушаваха ужаса на неизвестността, покрити в бяло за последното причастие. Имаше кани, високи и полупокрити от бели кърпи, застанали като бели орли в очакване да се нахвърлят върху вътрешностите му, имаше и по-малки, в които като змии бяха навити гумени маркучи. Мразеше всичко и се страхуваше. Вдигаше висока температура и потта се лееше от него, втрисваше го от студ и потта го сграбчваше в лапите си, които го гъделичкаха по ребрата като студена кръв. Денят и нощта се редуваха, а Смайли не можеше да ги различи. Бореше се с нокти и зъби против съня, защото щом затвореше очи, те като че ли извръщаха погледа си навътре към хаоса на съзнанието му; а когато понякога клепачите му се слепваха, той призоваваше цялата си сила, за да ги отвори и да се втренчи отново в бледата светлина, премигваща някъде над него.
Тогава дойде един благословен ден, когато някой бе дръпнал щорите и пуснал в стаята сивата зимна светлина. Чу шума на колите отвън и най-сетне разбра, че ще живее.
И така въпросът за смъртта отново придоби академичен характер — дълг, който той щеше да отложи, докато не стане богат, за да заплати по свой начин. Усещането внушаваше някакъв лукс, почти граничеше със съвършената чистота. Съзнанието му беше прояснено и бродеше като някакъв Прометей из целия негов свят; къде беше чувал това: „умът се Отделя от тялото и се възцарява над картонено кралство…“? Лампата над него го отегчаваше и му се искаше погледът му да среща повече неща. Отегчаваше го гроздето, мирисът на медена пита и цветя, на шоколадови бонбони. Искаше книги и литературни списания; как можеше да поддържа нивото си, като не му даваха книги? И без това толкова малко изследвания се правеха за неговия период, толкова малко критика се създаваше за седемнадесети век.
Изминаха три седмици, преди да разрешат на Мендел да го посети. Той влезе с шапка в ръка и с книга за пчелите. Остави шапката си в края на леглото, а книгата на масичката до него. На лицето му грееше усмивка.
— Купих ви книга — каза той, — за пчелите. Малки и умни просячета. Може да ви се стори интересна.
Приседна на ръба на леглото.
— Имам нова шапка. Малко налудничава работа. По случай пенсионирането ми.
— О, бях забравил. Значи и вие сте вече вън.
Засмяха се и двамата, после отново замълчаха. Смайли премигна.
— Боя се, че не ви виждам много ясно в момента. Не ми дават старите очила. Сега ми правят нови. — Направи пауза. — Нямате представа кой ме подреди така, нали?
— Може и да имам. Зависи. Струва ми се, че подхванах някаква нишка. Само че не зная достатъчно. Става въпрос за вашата работа. Източногерманското представителство за търговия със стомана, говори ли ви нещо?
— Мисля, че да. Установиха се тук преди четири години, за да се опитат да влязат в Търговската камара.
Мендел разказа за делата си с мистър Скар:
— …Каза ми, че бил холандец. Единственият начин за свръзка на Скар бил телефонен номер в Примроуз. Проверих абоната. Записан е на Източногерманското представителство за търговия със стомана, в Белсайз Парк. Изпратих един от нашите да души наоколо. Духнали са оттам. Помещението беше празно — нито мебели, нито нищо. Само телефона, само че кабелът му беше изтръгнат от стената.
— Кога са изчезнали?
— На 3 януари. В същия ден, когато е бил убит Фенън.
Отправи въпросителен поглед към Смайли, който размисли малко и каза:
— Свържете се с Питър Гилам от Министерството на отбраната и го доведете утре тук. Хванете го за ушите и го домъкнете, ако трябва.
Мендел вдигна шапката си и се отправи към вратата.
— Довиждане — каза Смайли. — Благодаря за книгата.
— До утре — отвърна Мендел и излезе.
Смайли се отпусна назад в леглото. Главата го болеше. По дяволите, не му благодарих за меда. И той беше купен от „Фортнъмс“.
Защо беше това събуждане по телефона? Въпросът го мъчеше най-много от всичко. Глупаво беше наистина, предполагаше Смайли, но от всички неясни въпроси този го тормозеше най-много.
Обяснението на Елза Фенън беше направо несъстоятелно и също толкова неправдоподобно. Ако беше Ан — да, Ан щеше да обърне цялата централа с главата надолу, стига да поискаше, но не и Елза Фенън. В това изострено и интелигентно личице, както и в цялото усещане за независимост, което тя излъчваше, нямаше нищо, което да подкрепи смешното твърдение за разсеяност. Можеше да каже, че от централата са направили грешка, че са сбъркали деня, каквото и да е друго. Докато Фенън — да, той беше разсеян. При предварителните проучвания именно тази противоречива черта на характера му беше направила странно впечатление на Смайли. Жаден читател на уестърни и страстен шахматист, музикант и любител-философ, човек с дълбоко мислене — но разсеян. Веднъж станала голяма разправия за някакви секретни документи, които изнесъл от Форин Офис — оказало се, че преди да си тръгне за Уолистън, ги поставил в куфарчето си заедно с броя на „Таймс“ и вечерния вестник.