Възможно ли беше в своята паника Елза Фенън да е поела върху себе си покрова на съпруга си? Или пък мотива му? Да не би Фенън да е поръчал събуждането, за да му се напомни за нещо, а Елза да е използувала мотива? А какво ли е трябвало да му се припомня на Фенън и какво беше това, което жена му толкова се мъчеше да скрие?
Самюъл Фенън. Старият и новият свят се срещаха в него. Вечният евреин, културен, космополитен, със свободен дух, трудолюбив и умен — един неимоверно привлекателен образ за Смайли. Дете на своя век — преследвано, като Елза, и прокудено от новоприетата си родина Германия в университет в Англия. По силата единствено на своите способности той бе елиминирал пречките и предубежденията, за да влезе най-накрая във Форин Офис. Било е значително постижение, дължащо се единствено на собствения му бляскав ум. И кой може да го обвинява, ако е проявявал известна самоувереност, известна склонност да се опълчва срещу мненията на умове, стоящи под него? Имало е един неловък момент, когато Фенън се обявил в защита на разделена Германия, но всичко отминало — преместили го в азиатски Отдел и случилото се било забравено. Що се отнася до останалото, бил е чак до болка великодушен и се е радвал на популярност както в Уайтхол, така и в Съри, където бе отделял по няколко часа всеки уикенд за благотворителна работа. Голямата му любов били ските. Всяка година вземал цялата си отпуска наведнъж и прекарвал по шест седмици в Швейцария или Австрия. В Германия ходил само веднъж, припомни си Смайли — с жена си преди около четири години.
Било е съвсем естествено Фенън да се присъедини към левите в Оксфорд. Тогава е бил великият меден месец за университетския комунизъм, а и неговите каузи, господ е свидетел, са били много близки до сърцето му. Надигането на фашизма в Германия и Италия, японското нахлуване в Манчурия, франкизмът в Испания, голямата икономическа криза в Америка и преди всичко вълната от антисемитизъм, която бе заляла Европа — Фенън не е имал друг път, освен да подири сфера за изблик на своята ярост и отвращение. Освен това по онова време Партията се ползуваше с добро име; провалът на лейбъристите и на коалиционното правителство бяха убедили много интелектуалци, че единствено комунистите могат да предложат реална алтернатива на капитализма и фашизма. Всичко е било съпровождано от вълнението, от атмосферата на заговорничене и другарство, които навярно са се понравили на пламенния характер на Фенън и са му донесли утеха в самотата. Имал е намерение да ходи в Испания; някои наистина бяха отишли, като Корнфорд от Кембридж, за да не се върнат никога.
Смайли си представяше Фенън в ония дни — подвижен и сериозен, несъмнено внушаващ на компаньоните си преживяването на истинско страдание, „стар войник“ сред младоци. Родителите му бяха починали — баща му е бил банкер, имал благоразумието да запази малка сметка в швейцарска банка. Парите не били много, но достатъчно, за да го издържат в Оксфорд и да го предпазят от студените ветрове на бедността.
Смайли си спомняше изключително добре разговора с Фенън — наистина един от многото, но все пак по-различен. Различен заради езика. Фенън говореше така ясно, бързо и уверено. „Техният голям ден — бе казал той — настъпи, когато дойдоха миньорите. Дойдоха от Ронда и на другарите се стори, че с тях от планините е слязъл и духът на свободата. Беше гладен поход. Като че ли на никой от Групата не му дойде на ума, че участниците в похода може наистина да са гладни, но аз се сетих за това. Наехме камион и момичетата приготвиха задушено — с тонове. Купихме месото евтино от един наш симпатизант на пазара. Излязохме с камиона да ги посрещнем. Изядоха задушеното и продължиха. Всъщност не ни харесаха много, нямаха ни доверие.“ На това място се бе засмял. „Бяха толкова дребни — това си спомням най-добре — дребни и тъмнокожи като елфи. Надявахме се да ни попеят и те го направиха. Но не за нас — пяха за себе си. Тогава за пръв път срещах хора от Уелс. Струва ми се, че тогава започнах да разбирам собствената си народност по-добре — евреин съм, нали знаете.“ Смайли бе кимнал.
„Не знаеха какво да правят, след като уелсците си заминаха. Какво се прави, когато ви се сбъдне някоя мечта? Тогава проумяха защо Партията не цени много интелектуалците. Мисля, че се почувствуваха най-вече евтини и засрамени. Засрамени от своите легла и стаи, от пълните си кореми и умните есета, които пишеха. Засрамени от своите способности и чувство за хумор. Постоянно разправяха как Киър Харди се научил на стенография с парче тебешир върху въглищното лице в мината. Срамуваха се, че имат моливи и хартия. Но все пак не е хубаво да ги изхвърлиш на боклука, нали? Научих го най-накрая и това. Предполагам, че това ме накара да напусна Партията.“