На Смайли му се бе приискало да попита Фенън как се е чувствувал, но Фенън бе заговорил отново. Осъзнал, че с тях нямал нищо общо. Те не били мъже, а деца, които мечтаели за огньовете на свободата, за циганска музика и един утрешен свят; които яздели бели коне в Бискайския залив или с детинско удоволствие черпели с бира гладуващите елфи от Уелс; деца, безсилни да се противопоставят на източното слънце, затова покорно обръщали рошавите си глави към него. Обичали се един друг и вярвали, че обичат човечеството, борели се един срещу друг и мислели, че се борят срещу света.
Не след дълго започнал да ги намира смешни и трогателни. В неговите очи те спокойно са можели да бъдат плетачки на чорапи за войниците. Несъответствието между мечти и реалност го накарало да изследва отблизо и двете; заел се с цялата си енергия да чете философи и историци и открил, за своя изненада, утеха и мир в интелектуалната чистота на Марксизма. Изпитвал огромно удоволствие от неговата интелектуална непоколебимост, вълнувал се от смелостта, от академичното преобръщане на традиционните ценности. В крайна сметка именно тези неща, а не Партията му дали сила в самотата, философия, изискваща пълна саможертва за една неопровержима формула, която едновременно го унижавала и вдъхновявала; и когато най-сетне се добрал до успеха, до просперитета и градивното начало, обърнал им тъжно гръб като на съкровище, което е надрасъл и което трябвало да остави в Оксфорд заедно с дните на младостта си.
Така Фенън бе описал всичко и Смайли го бе разбрал. В разговори като този Смайли едва ли можеше да очаква разказ, изтъкан от гняв и ненавист, но (а навярно именно поради това) тя му се бе сторила по-реална. Имаше и още нещо в този разговор — убедеността на Смайли, че Фенън бе скрил нещо важно.
Имаше ли някаква връзка, основана на факти, между инцидента на Байуотър Стрийт и смъртта на Фенън? Смайли се укори, че се е отплеснал. Погледнато в перспектива, единственото нещо, което поставяше Смайли и Фенън в рамките на един и същ проблем, беше единствено последователността на събитията.
Последователността на събитията и тежестта на интуицията на Смайли, на опита му или каквото друго название може да се даде на това — онова допълнително чувство, което му бе казало да позвъни, а да не използува ключа си, същото онова чувство, което обаче не го предупреди, че в мрака на нощта се е криел убиец с оловна тръба в ръка.
Разговорът с Фенън бе преминал съвсем неофициално. Разходката из парка му бе напомнила повече за Оксфорд, отколкото за Уайтхол. Разходката из парка, кафенето в Милбанк — да, имаше и някаква процедурна разлика, но до какво се свеждаше тя? Служител на Форин Офис се разхожда из парка и разговаря сериозно с анонимен човечец… Освен ако този човечец не е анонимен!
Смайли извади книга с меки корици и започна да пише с молив на свободния й лист:
„Да предположим това, което не е безспорно доказано: че убиецът на Фенън и опитът за убийство на Смайли са свързани. Какви обстоятелства са свързвали Смайли с Фенън преди смъртта на Фенън?
1. За пръв път видях Фенън по време на разговора в понеделник, 2 януари. Прочетох досието му в Отдела и бях извършил известни предварителни проучвания.
2. На 2 януари отидох до Форин Офис сам, с такси. Разговорът беше по поръчка на Форин Офис, но там не знаеха, повтарям — не знаеха предварително кой ще го проведе. Следователно Фенън не е могъл да знае за мен или кой съм аз, нито пък който и да е извън Отдела.
3. Разговорът имаше две части; първата беше във Форин Офис, когато през стаята преминаваха хора и не ни забелязваха, а втората — когато всеки би могъл да ни види.“
И какво следваше от всичко това? Нищо, освен ако…
Да, това беше единственото възможно заключение — освен ако този, който ги е видял, е разпознал не само Фенън, но и Смайли и страшно много е поискал да се противопостави на тяхната връзка.
Защо? Какво бе направило Смайли опасен? Очите му изведнъж се разтвориха широко. Ама разбира се — имаше едно обяснение, едно-единствено обяснение — той беше офицер от сигурността.