Хиляда деветстотин тридесет и девета го завари в Швеция като акредитиран представител на известен швейцарски производител на малокалибрено оръжие; за удобство, по документи връзката му с фирмата датираше достатъчно отдавна. И като че ли пак за удобство външността му се бе попроменила — Смайли бе открил в себе си талант, който надминаваше елементарната промяна на цвета на косата и появата на малък мустак. В продължение на четири години игра тази роля, пътувайки ту натам, ту насам през Швейцария, Германия и Швеция. Никога преди не му бе минавало през ума, че човек може да се страхува толкова дълго. Получи нервен тик в лявото око, който изчезна чак след петнадесет години; напрежението проряза с бръчки пълните му страни, челото му. Научи какво е да не спиш, да не се отпускаш, да усещаш денем и нощем неспокойните удари на сърцето си, да опознаеш крайностите на самотата и себесъжалението, внезапното, почти умопомрачаващо желание за жена, за алкохол, за раздвижване, за какъвто и да е лек, стига да премахне напрежението от живота му.
Това бе картината, на чийто фон той провеждаше своята истинска търговска дейност и работата си на шпионин. С течение на времето мрежата се разрастваше, а и други страни започнаха да работят за отстраняване на пропуските си в това отношение. През 1943 го отзоваха. Не минаха и шест седмици и той вече изгаряше от желание да се завърне, ала не му позволиха: „Това е краят за теб — бе казал Стийд-Аспри. — Сега обучавай нови хора или си вземи отпуск. Ожени се, прави каквото искаш. Разпусни.“
Смайли направи предложение на секретарката на Стийд-Аспри, лейди Ан Съркоум.
Войната бе свършила. Платиха му дължимото и той заведе красивата си съпруга в Оксфорд, за да се посвети на изясняването на немската литературна история от седемнадесети век. Ала две години по-късно Ан беше вече в Куба, а разкритията, които млад руски шифровчик направи в Отава породиха нова необходимост от хора с опита на Смайли.
Работата бе нова, не съществуваше някаква конкретна заплаха и в началото той се трудеше с удоволствие. Пристигаха обаче по-млади мъже, които навярно притежаваха по-необременени умове. Смайли не влизаше в сметките за повишение и той постепенно разбра, че е прекрачил в средната възраст, без някога да е бил млад и че се бе озовал — при това по най-безболезнения начин — извън играта.
Нещата се бяха променили. Нямаше го Стийд-Аспри — той бе избягал от новия свят, за да дири в Индия друга цивилизация. Джебъди бе мъртъв. Качил се на влак в Лил през 1941 заедно с радиотелеграфиста си, някакъв млад белгиец, и оттогава ни вест, ни кост от тях. Фийлдинг се бе „венчал“ за нова тема върху Ролан — останал бе само Мастън, Мастън кариериста, вербуван по време на войната и сега съветник на министъра по въпросите на разузнаването; „първият човек — бе казал Джебъди, — който играе силов тенис на Уимбълдън.“ НАТО, както и отчаяните мерки, замислени от американците, промениха цялата същност на службата на Смайли. Безвъзвратно бяха отминали дните на Стийд-Аспри, когато човек получаваше заповедите си на чаша портвайн в апартамента му в колежа Магдален; вдъхновеният аматьоризъм на шепа висококвалифицирани и нископлатени мъже бе изместен от експедитивността, бюрокрацията и машинациите на големия правителствен отдел, отдел, в който всичко зависеше от благословията на Мастън с неговите скъпи дрехи и благородническа титла, с открояващата му се сива коса и сребристи вратовръзки; Мастън, който помнеше дори рождения ден на секретарката си, чиито маниери бяха еталон за дамите от регистратурата; Мастън, който с извинителна усмивка разширяваше владенията си и с тъжно изражение се преместваше в по-високопоставени кабинети; Мастън, който даваше изискани приеми в Хенли и който правеше капитал от успехите на подчинените си.
Бяха го докарали по време на войната — професионалния чиновник от някакъв цивилен отдел, човек, който трябваше да се справя с бумащината и да съчетае бляскавите умствени способности на хората от отдела с тромавата машина на бюрокрацията. Височайшите бяха спокойни от факта, че имат работа с някого, когото познават, с човек, който можеше да сведе всеки цвят до оттенъка на сивото, който познаваше господарите си и който можеше да се движи сред тях. И всичко това той го правеше много добре. Нравеше им се неговата скромност, когато се извиняваше за своето присъствие, неискреността му, когато защищаваше приумиците на подчинените си, гъвкавостта му, когато формулираше нови задачи. Нито пък пропускаше да се възползува от привилегиите на човек, обвързан с плаща и кинжала — плаща той пазеше за пред господарите си, а кинжала — за подчинените си. На пръв поглед положението му беше малко странно. Той не беше действителният шеф на Сикрет Сървис, а само Съветник на министъра по въпросите на разузнаването; Стийд-Аспри неизменно му прикачаше прозвището „Главния евнух“.