ГЛАВА 10
Разказът на Девата
Мендел караше добре, с някаква учителска педантичност, която Смайли би намерил за комична. Както винаги пътят за Уейбридж беше задръстен от коли. Мендел ненавиждаше шофьорите. Дай му на мъжа кола и той захвърля смиреността и здравия разум в някой ъгъл на гаража. Според него нямаше значение какъв си — беше виждал епископи в червените си одежди да надуват със сто километра в час из градски райони, изкарвайки ума на пешеходците. Колата на Смайли му харесваше. Харесваше му малко претенциозния начин, по който беше поддържана, харесваха му нейните разумно поставени допълнителни приспособления, външните странични огледала и фара за задната скорост. Това беше една свястна малка кола.
Харесваха му хора, които се грижат за нещата, които завършват това, което са започнали. Обичаше усърдието и прецизността. Мразеше пресметливостта. Като у този убиец например. Какво беше казал Скар? „Младичък, ама хладнокръвен. Хладнокръвен като риба.“ Познаваше хората с подобен вид, опознал го бе и Скар… видът на пълно отрицание, залегнало в погледа на млад убиец. Не вида на младия звяр, не дивашката ухиленост на маниака, а вид, породен от върховната дееспособност, изпитана и проверена. Това надминаваше опита, който човек придобива на война. Срещата със смъртта по време на война ражда своя собствена софистика; но зад нея, далече зад нея е убедеността за превъзходство в сърцето на професионалния убиец. Да, Мендел го бе виждал преди — този, който се дели от бандата, с хладен поглед, безизразен, този, на когото налитат момичетата, този, за когото говорят без усмивка. Да, той наистина е хладнокръвен.
Смъртта на Скар уплаши Мендел. Накара Смайли да му обещае, че няма да се връща в дома си на Байуотър Стрийт, когато го изпишат от болницата. При повечко късмет можеха да помислят, че е мъртъв. Разбира се, смъртта на Скар доказваше едно нещо — че убиецът е все още в Англия и че все още желае да разчисти след себе си. „Когато стана на крака — бе казал Смайли предната вечер, — трябва отново да го изкараме от бърлогата му. Ще натрошим малко сиренце.“ Мендел знаеше кой ще бъде сиренето — Смайли. И разбира се, ако не грешаха за мотива, щеше да има и друго сирене — съпругата на Фенън. Всъщност това, мислеше Мендел мрачно, че не е убита, едва ли говори в нейна полза. Засрами се от себе си и насочи мислите си към други неща. Например към Смайли.
Странно човече беше този Смайли. Напомняше му на негов съученик, с когото играеха футбол в училище. Не можеше да тича, не можеше да рита, сляп като къртица, но играеше като дявол, не мирясваше, докато не каталясаше съвсем. Беше опитал и да се боксира. Идваше срещу теб със свален гард и мяташе ръце като мелница — насмалко да го убият, преди съдията да спре мача. Беше и умна глава.
Мендел спря пред крайпътно кафене за чаша чай и кифла, после продължи към Уейбридж. Театърът се намираше в една затворена пряка на Главната улица, където паркирането беше невъзможно. Най-накрая остави колата на гарата и пеша се върна в градчето.
Централният вход на театъра беше заключен. Мендел обиколи сградата, докато стигна до тухлен свод. Боядисана в зелено врата стоеше отворена. От вътрешната си страна имаше дръжки и надпис с тебешир „вход за сцената“. Нямаше звънец; откъм тъмнозеления коридор се носеше лек аромат на кафе. Мендел прекрачи прага и закрачи надолу по коридора; в дъното му имаше каменни стъпала с метални перила, които водеха до още една зелена врата. Ароматът на кафе беше станал по-силен, чуваха се и гласове.
— О, майната му, скъпи, честно ти казвам. Ако онези от Съри, дето толкова примират за култура, искат Бари да им върви три месеца, моля, ще го имат, това е мнението ми. Или Бари, или „Кукувица в гнездо то“ за трета година на сцената, а според мен Бари се класира малко по-напред — това беше изречено от гласа на жена на средна възраст. Отвърна й кисел мъжки глас:
— Ама Людо може винаги да направи Питър Пан, нали, Людо?
— Гледайте си работата — каза трети глас, също мъжки, преди Мендел да отвори вратата.
Беше се озовал в крилата на сцената. Отляво имаше парче дебел картон с около дузина електрически ключове, монтирани на дървено табло. Под него се намираше някакъв нелеп стол в стил „рококо“ за суфльора и момчето за всичко.
В средата на сцената двама мъже и една жена седяха върху варели, пушеха и пиеха кафе. Декорът представляваше корабна палуба. В средата на сцената стърчеше мачта с такелаж и въжени стълби, а голямо картонено оръдие сочеше безутешно към нарисуваните в дъното море и небе.