— Името не ми подсказва нищо. Къде седи?
— Нямам представа.
— О, да, ето я. Меридейл Лейн, Уолистън. Меридейл! Нямам думи! Момент да погледна. Заден ред, крайно място на реда. Доста странен избор, не мислите ли? Място номер R2. Един господ знае обаче дали го е заела на 3 януари или не. Не ми се вярва да пазим скицата още, макар лично аз да не съм изхвърляла нищичко в живота си. Нещата просто се изпаряват, нали? — Стрелна го с крайчеца на окото си, като се питаше дали е спечелила петте лири. — Вижте какво, ще попитаме Девата. — Стана и отиде до вратата. — Фенън… Фенън… — повтори тя. — Секунда само, името май ми говори нещо. Чудно обаче защо. О, божичко — разбира се — музикалното куфарче. — отвори вратата. — Къде е Девата? — попита тя някого на сцената.
— Да не съм вързан за нея.
— Много си любезен, прасе такова — каза мисис Ориъл и пак затвори вратата. Обърна се към Мендел. — Девата е единствената ни надежда. Тя е една английска роза, дъщеря на местен адвокат, полудяла по театъра — ходи с памучни чорапи и видът й е „хвани ме, ако можеш“. Ненавиждаме я. От време на време получава по някоя роличка, защото баща й плаща учебна такса. Когато има повече хора, разпределя местата вечер — заедно с мисис Тор, която пък се грижи за палтата. Когато е по-спокойно, мисис Тор се справя сама с всичко, а Девата обикаля зад завесата и се надява изпълнителката на главната роля да умре. — Тя замълча. — Съвсем сигурна съм, че помня това име. Съвсем сигурна. Чудя се къде ли може да бъде тази крава.
Излезе навън и се върна след няколко минути с висока и доста симпатична девойка с рошава руса коса и розови бузи — явно беше добра в тениса и плуването.
— Това е Елизабет Пиджън. Тя би могла да помогне. Мила, искаме да открием мисис Фенън, член на клуба. Ти не ми ли разказва нещо за нея?
— Ами да, Людо. — Сигурно си мислеше, че гласът й звучи сладко. Усмихна се безизразно на Мендел, килна главата си встрани и сключи пръсти пред себе си. Мендел кимна към нея.
— Познаваш ли я? — попита мисис Ориъл.
— Ами да, Людо. Тя е адски музикална; поне така ми се струва, защото винаги носи музика със себе си. Тя е адски слаба и странна. Чужденка е, нали, Людо?
— Защо странна? — попита Мендел.
— Ами вижте какво, последният път, когато беше тук, тя вдигна голяма олелия за мястото до нея. Беше клубна резервация и бяха изминали вече часове след седем и двадесет. Току-що бяхме започнали да играем пантомимата, имаше милиони желаещи да влязат и затова пуснах мястото. Тя все повтаряше, че била сигурна в идването на човека, защото той винаги пристигал.
— И дойде ли? — попита Мендел.
— Не. Продадох мястото. Тя сигурно се бе побъркала от яд, защото напусна след второто действие и забрави да си прибере музикалното куфарче.
— Този човек, за когото тя е твърдяла, че ще дойде — попита Мендел, — приятел ли е на мисис Фенън?
Людо Ориъл смигна не съвсем прилично на Мендел.
— Ами да, господи, сигурно. Това е съпругът й, нали така?
Мендел я изгледа в продължение на близо минута и после се усмихна.
— Няма ли да предложим стол на Елизабет? — каза той.
— О, боже, благодаря — каза Девата и седна на ръба на стар позлатен стол като онзи за суфльора в крилото на сцената. Постави червените си, дебели ръце, на коленете и се наведе напред, усмихвайки се през цялото време, развълнувана от факта, че е център на такова голямо внимание. Мисис Ориъл я гледаше с ненавист.
— Кое ви кара да мислите, че той е съпругът й, Елизабет? — попита Мендел.
В гласа му можеше да се долови изострена нотка, която липсваше до този момент.
— Ами зная, че пристигат поотделно, но си помислих, че щом сядат по-далеч от местата на другите членове, трябва да са мъж и жена. И той носи музикално куфарче, разбира се.
— Ясно. Какво още можете да си припомните за онази вечер, Елизабет?
— О, боже, много неща, защото се почувствувах ужасно, че тя напусна толкова разстроена, а по-късно през нощта тя позвъни. Искам да кажа мисис Фенън. Представи се и каза, че си тръгнала по-рано и забравила музикалната си кутия. Загубила си и марката от гардероба и беше в ужасно състояние. Стори ми се, че даже плаче. Чух някакъв глас до нея и после тя каза, че ще мине човек да го прибере, ако може да се уреди без марката. Казах й, че няма проблеми и половин час по-късно мъжът дойде. Той е доста симпатичен. Висок и рус.
— Разбирам — каза Мендел. — Благодаря ви много, Елизабет, много ми помогнахте.
— О, боже, няма нищо. — Тя се изправи.