— Между другото — попита Мендел, — този мъж, който прибра музикалната й кутия, не беше ли случайно същият, който седи до нея в театъра?
— Ами да. Божичко, много съжалявам, трябваше да ви го кажа преди.
— Разговаряхте ли с него?
— Ами само му казах нещо като „Заповядайте“.
— Какъв беше гласът му?
— О, на чужденец, като на мисис Фенън — нали и тя е чужденка? На това именно отдадох всичко — цялото й притеснение и състояние — на чуждестранния темперамент.
Тя се усмихна на Мендел, почака малко, а после се измъкна навън като Алиса.
— Крава — каза мисис Ориъл, гледайки затворената врата. Обърна поглед към Мендел. — Е, надявам се, че заслужих петте лири?
— Напълно — отвърна Мендел.
ГЛАВА 11
Клубът с незавидна репутация
Мендел завари Смайли седнал в една кресло, напълно облечен. Питър Гилам се бе изтегнал на леглото, а в ръката си държеше небрежно бледозелена папка. Навън небето беше мрачно и заплашително.
— Влиза третият убиец — каза Гилам, когато Мендел прекрачи прага.
Мендел приседна в края на леглото и кимна щастливо към Смайли, който изглеждаше блед и потиснат.
— Моите поздравления. Приятно е да ви види човек на крака.
— Благодаря. Боя се, че ако наистина ме видите изправен на крака, не бихте ме поздравили. Чувствувам се слаб като малко котенце.
— Кога ще ви изпишат?
— Не зная кога очакват от мен да…
— Не сте ли ги питали?
— Не.
— Добре ще е да го направите. Нося ви новини. Не зная какво означават, но сигурно е нещо.
— Охо — обади се Гилам. — Всеки носи новини за другия. Колко вълнуващо. Джордж гледаше допреди малко семейния ми албум със снимки — той повдигна зелената папка — и разпозна всичките си стари приятели.
Мендел се почувствува объркан и малко поизостанал от развитието на нещата. Намеси се Смайли:
— Ще ви разкажа всичко утре на вечеря. Рано сутринта изчезвам оттук, независимо какво ще ми кажат. Струва ми се, че открихме убиеца, а покрай него и още много други неща. Сега да чуем вашите новини.
В очите му не се четеше триумф. В тях имаше само загриженост.
Членството в клуба, към който се числеше Смайли, не се споменаваше сред почетните придобивки на онези, чиито имена красяха страниците на „Кой какъв е“. Клубът беше дело на един младеж на име Стийд-Аспри, изхвърлен от клуба Джуниър Карлтън, защото секретарят го бе чул да богохулства в обсега на слуха на някакъв южноафрикански епископ. Той бе убедил бившата си хазяйка от Оксфорд да изостави тихия си дом в Холиуел и да наеме две стаи и изба на Манчестър Скуеър, предоставени му от заможен роднина. Преди време броят на членовете наброяваше четиридесет, като всеки от тях плащаше малко повече от петдесет лири годишно. Сега бяха останали тридесет и един. Нямаше никакви жени и правила, нямаше секретари и епископи. Човек можеше да си вземе сандвичи и да си купи бутилка бира, както и да си вземе само сандвичи, без да си купува бира. Доколкото всеки оставаше сравнително трезв и си гледаше работата, никой не даваше и пет пари в какво си облечен, какво правиш или говориш или кого си довел със себе си. Мисис Стърджън вече не се занимаваше с бара, нито пък ти носеше пържолата пред камината в избата, а спокойно и бодро осъществяваше надзора над двама бивши сержанти от малък граничен полк, които й помагаха.
Съвсем естествено беше повечето от членовете да са състуденти на Смайли от Оксфорд. Винаги бе властвувало мнението, че клубът е предназначен да служи само на едно поколение и че той ще старее и изчезне заедно със смъртта на членовете си. Войната бе взела своите жертви в лицето на Джебъди и някои други, но никой не бе предлагал да се приемат нови членове. Освен това сградата вече им принадлежеше, бъдещето на мисис Стърджън беше осигурено, а клубът беше платежоспособен.
Беше събота вечер и там се намираха само половин дузина хора. Смайли беше поръчал вечерята предварително и за тях бе отредена маса в избата, в чиято камина играеха пламъците на уютен огън. Бяха сами, а на масата им имаше говеждо филе и червено вино; навън дъждът не преставаше. Тази нощ, независимо от странните дела, които ги бяха събрали тук, и за тримата светът изглеждаше спокойно и почтено убежище.
— За да проумеете по-добре това, което ще ви кажа — започна Смайли най-сетне, обръщайки се главно към Мендел, — ще трябва да ви разкажа повече за себе си. Както знаете, по професия съм офицер от разузнаването — в Интелиджънс Сървис съм още от времето на Потопа, така да се каже, много преди да започнат борбите за надмощие с Уайтхол. В онези дни бяхме малко на брой и ни плащаха малко. След обичайния срок на обучение и изпитание в Южна Африка и Централна Европа започнах работа като лектор в един немски университет, където имах за задача да търся млади германци с талант и потенциал за агенти. — Направи пауза, усмихна се на Мендел и каза: — Извинете ме за техническия израз. — Мендел кимна сериозно и Смайли продължи. Съзнаваше, че звучи помпозно, но не знаеше как да превъзмогне това. — Това беше точно преди войната — времената в Германия бяха ужасни, нетърпимостта беше взела размерите на истинска лудост. Трябваше и аз да съм луд, за да подходя към някого. Единствения! ми шанс беше да остана възможно най-незабележим, безличен в политическо и социално отношение и да предлагам кандидати за вербуване от някой друг. Опитах се да доведа няколко души на кратки студентски пътувания в Англия. Нарочно не влязох в контакт с Отдела, когато се върнах, защото в ония дни нямахме представа доколко ефективно беше немското контраразузнаване. Така и не узнах с кого са направили опит и това, разбира се, беше много по-добре. Искам да кажа по-добре, в случай, че съм разкрит. Историята ми започва в действителност през 1938. Една лятна вечер си седях в кабинета. Денят беше чудесен, топъл и спокоен. Човек можеше да си помисли, че фашизмът изобщо никога не е съществувал. Работех по риза на бюрото до прозореца, но не се напрягах — вечерта беше толкова приятна.