Той спря, явно притеснен от нещо и пръстите му си поиграха с чашата за вино. В горната част на бузите му се бяха появили две розови петънца. Почувствува се леко замаян, макар да бе пил много малко вино.
— Да продължим — каза той и се почувствува глупав като истинско магаре. — извинете ме, усещам, че не мога да говоря съвсем отчетливо… както и да е, седях си там, когато на вратата се почука и влезе един млад студент. В действителност беше на деветнадесет, но изглеждаше по-малък. Казваше се Дитер Фрай. Беше мой студент, интелигентно момче с изключителна външност. — Смайли спря отново, загледан пред себе си. Може би болестта и слабостта му бяха причина споменът да изникне така живо пред очите му. — Дитер беше момче с много хубава външност, с високо чело и непокорна черна коса. Долната част на тялото му беше деформирана от детски паралич, струва ми се. Ходеше с бастун и силно се подпираше на него при вървене. В един малък университет той, естествено, минаваше за изключително романтична фигура; сравняваха го с Байрон и така нататък. Всъщност аз никога не бях го намирал за романтичен. У немците има някаква страст да откриват млади гении — от Хердер до Щефан Георг, — практически още от люлката някой все им набива в главите мания за величие. Пред Дитер това обаче не можеше да мине. В себе си той носеше дух на яростна независимост, на някаква безжалостност, който можеше да уплаши и най-решителния човек. Тази защитна реакция у Дитер водеше началото си не само от недъга му, но и от расата му, защото той беше евреин. Как успяваше да се задържи в университета — така и не разбрах. Възможно е да не знаеха, че е евреин — хубостта му можеше да бъде южняшка, например италианска, но наистина не можех да проумея това. За мен той си беше съвсем очевидно евреин. Дитер беше социалист. Дори и в онези времена не криеше възгледите си. Веднъж го бях набелязал за вербуване, но беше безсмислено да се занимавам с човек, съвсем недвусмислено белязан за концентрационен лагер. Освен това той беше твърде непостоянен, твърде припрян, твърде суетен и се открояваше прекалено много сред обикновените хора. Оглавяваше всички кръжоци в университета — за полемика, за политика, за поезия и така нататък. Заемаше почетни места във всички атлетически сдружения. Имаше куража да не пие в един университет, където мъжествеността се доказваше с това да не изтрезняваш през повечето време от първата си година. Такъв беше Дитер тогава — висок, хубав и хром, с волята на водач, идол на поколението си — евреин. Той именно дойде да ме види в онази топла лятна вечер. Поканих го да седне и му предложих да пийне нещо. Отказа ми. Направих кафе, струва ми се, на газовата горелка. Заговорихме откъслечно за последната ми лекция за Кийтс. Бях се оплакал срещу прилагането на немските критически методи спрямо английската поезия и това доведе до оживена дискусия — както обикновено — за нацистката интерпретация на „декадентството“ в изкуството. Дитер отново подхвана темата и започна да говори все по-открито, че осъжда съвременна Германия и в крайна сметка самия нацизъм. Аз, естествено, бях предпазлив — мисля се, че тогава имах повече ум в главата, отколкото сега. Накрая, съвсем в упор, попита за мнението ми за нацистите. Отвърнах му малко остро, че не желая да критикувам домакините си, както и това, че не изпитвам удоволствие от политиката. Никога няма да забравя отговора му. Той изпадна в ярост, скочи на крака и се развика: „Von Freide ist nicht die Rede!“ — „Не си говорим за удоволствия!“ — Смайли млъкна и погледна през масата към Гилам. — Извинете ме, Питър, много се отплеснах.