— Глупости, приятелю. Разкажете го, както си е според вас.
Мендел изръмжа одобрението си; той седеше доста сковано, поставил двете си ръце на масата. В стаята не светеше нищо друго, освен тлеещият огън, който мяташе дълги сенки по неравната повърхността на стената зад тях. Шишето с виното беше вече три четвърти празно; Смайли си наля малко и го подаде на другите.
— Нахвърли се срещу мен. Той просто не разбираше как мога да прилагам към изкуството критика на независима основа и да оставам толкова безучастен към политиката, как мога да блея за артистична свобода, когато една трета от Европа е в окови. Нищо ли не значело За мен това, че на съвременната цивилизация й изтичала кръвта? Какво толкова свято имало в осемнадесети век, та съм захвърлял двадесетия на бунището? Дошъл при мен, защото моите семинари му харесвали и ме мислел за просветен човек, но сега проумял, че съм бил по-лош от всички тях. Оставих го да си иде. Какво можех да сторя? На хартия той си беше заподозрян и без това — бунтарски настроен евреин, студент, който по един мистериозен начин все още е на свобода. Но го наблюдавах. Семестърът беше към края си и предстоеше дългата ваканция. На заключителния дебат за семестъра приказките му надминаха всяка граница. Наистина уплаши хората и те се смълчаха уплашени. Дойде краят на семестъра и Дитер си замина, без да си вземе довиждане с мен. Не очаквах да го срещна отново. Минаха цели шест месеца, преди да стане това. След гостуване у приятели край Дрезден, родния град на Дитер, пристигнах на гарата половин час по-рано. Вместо да вися на перона, реших да се поразходя. На около двеста-триста метра от гарата се издигаше висок и доста мрачен дом от седемнадесети век. В предната му част имаше малък двор с висока метална ограда и врата от ковано желязо. Явно бяха го превърнали във временен затвор — група затворници с остригани глави, мъже и жени, бяха изведени на разходка и крачеха в кръг. В средата на кръга стояха двама стражи с автомати. Докато наблюдавах, зърнах позната фигура, по-висока от останалите, която накуцваше, но се стремеше да не изостава. Беше Дитер. С отнет бастун. Когато после се размислих за това, разбира се, проумях, че Гестапо едва ли би арестувало най-популярния член на университета, докато се е намирал на върха на славата си. Забравих за влака си, върнах се в града и потърсих родителите му в телефонния указател. Знаех, че баща му е лекар и ги открих лесно. Отидох на адреса, където намерих само майка му. Бащата вече бе починал в концентрационен лагер. Тя нямаше желание да разговаря за Дитер, но стана ясно, че той не е в затвор за евреи, а в общ, при това бил изпратен там привидно за „изправителен период“. Очакваше го да се върне след три месеца. Оставих писмо за него, в което пишех, че у мен все още има някои негови книги и че ще ми бъде приятно да му ги върна, ако ми се обади. Боя се, че събитията от 1939 заеха цялото ми съзнание, защото, струва ми се, че не се сетих за него повече тази година. Скоро след завръщането ми в Дрезден от Отдела ми наредиха да се прибера в Англия. За четиридесет и осем часа си събрах багажа и заминах, за да намеря Лондон в смут. Поставиха ми ново назначение, за което ми трябваше интензивна подготовка, инструктаж и обучение. Трябваше да се върна в Европа веднага и да активирам почти непроверени агенти в Германия, вербувани за целите на подобни особени обстоятелства. Започнах да запаметявам дузината странни имена и адреси. Можете да си представите моята реакция, когато сред тях открих Дитер Фрай. Когато се запознавах с досието му, научих, че той горе-долу се беше вербувал сам, като нахлул в консулството в Дрезден и поискал да узнае защо никой не си мърдал пръста, за да се спре преследването на евреите. — Смайли замълча и се засмя. — Дитер беше страшен, когато трябваше да се кара някой да свърши нещо. — Хвърли бърз поглед към Мендел и Гилам. И двамата го гледаха втренчено. — Предполагам, че още щом съм го видял и нещо ме е жегнало. Момчето е било под носа ми, а аз не съм го преценил за подходящо — какво е свършил тогава един глупак в Дрезден? Освен това се обезпокоих, че ще имам работа с тази луда глава, чийто импулсивен темперамент можеше да струва на мен, а и на други живота ни. Въпреки леката промяна във външността ми и новото прикритие, под което работех, явно трябваше да се явя пред Дитер като най-обикновен Джордж Смайли от университета, за да може да ме вдигне на балон. Струваше ми се извънредно неудачно начало и почти бях решил да изградя мрежата си без Дитер. В случая бях на грешен път. Той се оказа великолепен агент. Не се беше укротил, но използуваше яркостта на характера си като двоен блъф. Недъгът му го беше спасил от армията и си беше намерил работа като чиновник в железниците. За съвсем кратко време се издигна до отговорна служба и количеството информация, до която се добираше, беше фантастично. Подробности за движение на войскови части и муниции, техните крайни гари и времето им на преминаване. По-късно предоставяше сведения за резултатите от нашите бомбардировки, уточняваше местоположението на важни цели. Беше чудесен организатор и мисля, че това го спаси. Вършеше прекрасна работа в железниците, стана незаменим, трудеше се денонощно; стана почти напълно чист. Дадоха му дори цивилна награда за изключителни заслуги и предполагам, че в Гестапо са „загубили“ досието му. Дитер си имаше теория, която беше изцяло фаустовска. Мисълта сама по себе си била без стойност. Трябвало да действуваш за нея, за да може тя да се реализира. Казваше, че най-голямата грешка на човека била да различава ума и тялото като две отделни неща — заповедта била нещо несъществуващо, ако не се изпълнела. Често цитираше Клайст „Ако всички очи са от зелено стъкло и ако всичко, което изглежда бяло, всъщност е зелено, кой ще го разбере?“ Нещо подобно. Както казах, Дитер беше великолепен агент. Той дори отиде толкова далеч, че уреждаше определени товари да се транспортират в удобни за полети нощи заради нашите бомбардировачи. Разполагаше със свои трикове — имаше природна дарба за малките тухлички, които изграждат големия шпионаж. Беше абсурдно да се мисли, че това може да продължи, но ефектът от бомбардировките ни често пъти беше толкова широк, че би било по детински да се отдаде това само на ролята на една личност — да не говорим за личност, така компрометирана със словоизлиянията си като Дитер. Работата ми с него вървеше много лесно. Дитер и бездруго пътуваше много — притежаваше специален пропуск. В сравнение с други агенти комуникирането с него беше детска игра. От време на време се срещахме и разговаряхме в някое кафене, или пък ме взимаше с кола на министерството и ме откарваше на осемдесет или сто километра по някой главен път, сякаш ме беше качил на автостоп. Най-често пътувахме в един и същи влак и си разменяхме куфарчета в коридора или пък ходехме на театър с пакети, а после си разменяхме марките за гардероба. Рядко ми даваше истински доклади, а предимно просто копия на транспортни нареждания. Караше секретарката си да върши много работа — тя поддържаше специална информационна система, която той „разрушаваше“ на всеки три месеца, като я изсипваше в куфарчето си. Та през 1943 бях върнат в Англия. По него време прикритието ми на търговец беше поизтъняло и започваше да прозира. — Замълча и си взе цигара от табакерата на Гилам. — Но да не изпускаме Дитер — каза той. — Беше най-добрият ми агент — управлението му беше просто пикник в сравнение с други. Когато войната свърши, опитах се да разбера от моя приемник какво е станало с Дитер и останалите. Някои били разселени в Австралия и Канада, някои се върнали в останките от родните им градове. Допускам, че Дитер се е колебал. Руснаците са били в Дрезден, разбира се, и той може да е имал известни съмнения. В края на краищата отишъл там — трябвало е, наистина, заради майка му. Освен това мразеше американците. И, разбира се, той беше социалист. По-късно научих, че там направил кариера. Административният опит, който бе натрупал през войната, му помогнал да заеме някакъв правителствен пост в новата република. Предполагам, че репутацията му на бунтовник и страданията на семейството му са отворили вратите пред него. И се е оправил много добре.