Мендел шофира до Мичъм. Смайли бе уморен до смърт. Валеше пак и беше студено. Смайли се загърна с палтото си и въпреки умората си наблюдаваше с кротко удоволствие лондонската нощ, през която пътуваха. Винаги бе обичал да пътува. Дори и сега, ако трябваше да избира, би прекосил Франция с влак вместо да лети. Все още можеше да откликва на магическите шумове на едно нощно пътуване през Европа, на чудатите безразборни удари на камбани и на френските гласове, които внезапно го събуждаха от английските му сънища. Ан също обичаше това и те на два пъти бяха пътували по суша, за да споделят съмнителните радости на това лишено от удобства пътешествие.
Когато се прибраха, Смайли си легна веднага, докато Мендел приготви чай. Изпиха го в спалнята на Смайли.
— Какво ще правим сега? — попита Мендел.
— Мисля утре да отида до Уолистън.
— Утре трябва да лежите. Какво искате да правите там?
— Да се видя с Елза Фенън.
— Опасно е да се движите сам. По-добре е да дойда и аз. Ще остана в колата, докато си говорите. Тя е еврейка, нали?
Смайли кимна.
— Баща ми беше евреин. Само че никога не вдигаше шум за това.
ГЛАВА 12
Мечта за продан
Тя отвори вратата и остана мълчаливо загледана в него известно време.
— Можехте да ме известите, че ще дойдете — каза тя.
— Сметнах, че ще е по-безопасно да не го правя.
Тя замълча отново. Най-сетне каза:
— Не зная за какво говорите. Това като че ли й струваше много.
— Мога ли да вляза? — попита Смайли. — Не разполагаме с много време.
Изглеждаше състарена и уморена, издръжливостта й като че ли беше отслабнала. Поведе го към гостната и с нещо като примирение му посочи стол.
Смайли й предложи цигара и сам запали една. Тя стоеше до прозореца. Докато наблюдаваше учестеното й дишане и трескавия й поглед, той осъзна, че тя почти е загубила силата да се защищава.
Когато заговори, гласът му беше благ и отстъпчив. На Елза Фенън този глас навярно й се стори като глас, за който е копняла, глас неотразим, който й предлагаше цялата сила, утеха, състрадание и сигурност. Тя постепенно се отдалечи от прозореца и дясната й ръка, която беше опряна на перваза, се плъзна по него и падна до тялото й в жест на покорност. Седна срещу него и го загледа. Погледът й излъчваше предаността на любовница.
— Сигурно сте била ужасно самотна — каза той. — Никой не може да издържи цяла вечност. Нужен е и кураж, а е трудно да си смел сам. Никога няма да го разберат, нали? Никога няма да узнаят какво струва
— жалките трикове на лъжа и измама, изолацията от обикновените хора. Въобразяват си, че можете да работите с тяхното гориво
— веене на знамена и биене на барабани. Но когато човек е сам, му е необходимо друг вид гориво, нали? Налага се да мразите, а за да мразите през цялото време, е нужна сила. А това, което трябва да обичате, е толкова далеч и така неясно, когато не сте част от него.
Замълча. Скоро, помисли си той, скоро ще се пречупиш. Отчаяно се молеше тя да приеме него, да приеме неговата утеха. Погледна я. Скоро щеше да се пречупи.
— Казах, че не разполагаме с много време. Знаете ли какао имам предвид?
Беше хванала ръце в скута си и гледаше надолу към тях. Смайли видя тъмните корени на жълтата й коса и се запита защо й е трябвало да се боядисва. Тя не даде да се разбере, че е чула въпроса му.
— Когато си тръгнах оттук преди месец, се отправих към дома си в Лондон. Един човек се опита да ме убие. В онази нощ той почти успя — нанесе ми три или четири удара по главата. Току-що излизам от болница. Оказа се, че съм имал късмет. Следващият — човекът с гаража, откъдето той бе наел кола. Неотдавна полицията извади тялото му от Темза. Нямаше следи от насилие — бил просто налят с уиски. Не могат да го проумеят, защото гой от години не е ходил до реката. Но нали си имаме работа с компетентен човек? Обучен убиец. Изглежда иска да премахне всеки, който може да го свърже със Самюъл Фенън. Или със съпругата му, разбира се. После онова русокосо момиче от театъра в Уейбридж…
— Какви ги разправяте? — пошепна тя. — Какво искате да ми кажете?
Смайли изведнъж поиска да я нарани, да пречупи останките от волята й, да я премахне веднъж завинаги като противник. Толкова дълго тя го бе спохождала в мислите му, докато лежеше безпомощен, толкова дълго беше тайнствена и силна.
— На какво мислехте, че си играете вие двамата? Да не мислите, че можете да флиртувате с власт като тяхната, да давате само малко, а да не давате всичко? Да не мислите, че вие можете да спрете танца, да контролирате силата, която им давате? Какви мечти сте лелеяли, мисис Фенън, та да бъдат те толкова далеч от света?