Тя зарови лице в ръцете си и той видя сълзите да се стичат между пръстите й. Тялото й се разтресе от хлипове, а думите й идваха бавно, сякаш ги изтръгваха от нея:
— Не, не, никакви мечти. Не съм имала никакви мечти, а само него. Той имаше една мечта, да… една велика мечта. — Продължи да плаче безпомощно и Смайли, полупобедоносно, полузасрамено я чакаше да проговори отново. Внезапно тя вдигна глава и го погледна, а сълзите все още се стичаха по страните й. — Погледнете ме — каза тя. — Каква мечта са ми оставили? Мечтаех за дълга руса коса, а те ме остригаха, мечтаех за красиво тяло, а те го унищожиха с глад. Виждала съм какво представляват хората — как бих повярвала в някаква формула за човешките същества? Казвах му, о, казвала съм му хиляда пъти: „не създавайте закони, прекрасни теории, преценки и хората може би ще обикнат, но дадете ли им една теория, оставите ли ги да измислят и един лозунг, тогава играта започва отново.“ Казвала съм му го. Говорили сме по цели нощи. Но не, малкото момче си искаше мечтите и ако трябваше да се построи нов свят, то именно Самюъл Фенън щял да го направи. Питала съм го: „Слушай, дали са ти всичко, което имаш — дом, пари, доверие. Защо го вършиш против тях?“ А той ми е отвръщал: „Аз го правя за тях. Аз съм хирургът и един ден те ще го разберат.“ Беше дете, мистър Смайли и те го водеха за ръка като дете.
Той не посмя да се обади, не посмя да пробва нищо.
— Преди пет години срещна онзи Дитер. В една скиорска хижа до Гармиш. Фрайтаг ни каза по-късно, че Дитер го планирал така — Дитер и без това не караше ски заради краката си. Тогава нищо не изглеждаше истинско, Фрайтаг не беше истинско име. Фенън го кръсти Фрайтаг — като Петкан от Робинзон Крузо. На Дитер това се стори толкова забавно, че После никога не сме говорили за Дитер, а за мистър Робинзон и Петкан. — Замълча на това място и го погледна с почти незабележима усмивка. — Съжалявам — каза тя, — че не съм последователна.
— Разбирам — каза Смайли.
— За онова момиче, какво казахте за онова момиче?
— Жива е. Не се притеснявайте. Продължавайте.
— Фенън ви хареса. Фрайтаг се опита да ви убие… защо?
— Защото се върнах, предполагам и ви попитах за обаждането в 8.30. Казахте го на Фрайтаг, нали?
— О, боже — каза тя, вдигайки длан към устата си.
— Позвънихте му по телефона, нали? Веднага щом си тръгнах?
— Да, да. Бях изплашена. Исках да ги предупредя да си заминат, той и Дитер, да заминат и никога да не се връщат, защото знаех, че ще разберете всичко. Защо не ме оставиха на мира? Страхуваха се от мен, защото знаеха, че нямам мечти, че исках единствено Самюъл, исках да е в безопасност, за да го обичам и да се грижа за него. Те разчитаха на това.
Смайли чувствуваше как от време на време главата му тупти.
— Значи му позвънихте веднага — каза той. — Първо сте опитала номера в Примроуз, но не сте се свързали.
— Да — вяло каза тя. — Да, така е. Но и двата номера са в Примроуз.
— Значи сте позвънила на другия номер, алтернативния…
Тя се отправи към прозореца, внезапно отпаднала и безволева; сега изглеждаше по-щастлива — бурята я бе оставила в размисъл и в известен смисъл — удовлетворена.
— Да. Фрайтаг беше цар на алтернативните планове.
— Кой беше другият номер? — настоя Смайли.
Наблюдаваше я загрижено докато тя се взираше през прозореца към притъмнялата градина.
— Защо ви е да знаете?
Той се приближи до прозореца, застана до нея и я загледа в профил. Гласът му изведнъж стана остър и енергичен.
— Казах, че с момичето всичко е наред. Ние двамата също сме живи. Но не мислете, че това ще продължи.
Тя се извърна към него с уплаха в очите си, изгледа го за миг, а после кимна. Смайли я хвана за лакътя и я поведе към един стол. Трябваше да й приготви нещо топло за пиене. Тя седна съвсем механично, почти с индиферентността на начална лудост.
— Другият номер е 9747.
— Някакъв адрес? Имахте ли адрес?
— Не, без адрес. Само телефона. Трикове по телефона. Без адрес — повтори тя, като неестествено натъртваше думите, така че Смайли я погледна недоумяващо. Изведнъж се сети за нещо — спомни си за умението на Дитер да поддържа връзки.
— Фрайтаг не дойде на срещата през нощта, когато Фенън умря, нали? Не дойде в театъра?
— Не.
— За първи път пропуска, нали? Вие сте изпаднали в паника и сте се тръгнала рано.
— Не… да, да, изпаднах в паника.
— Но не сте! Тръгнала сте по-рано, защото така е трябвало, такава е била уговорката. Защо тръгнахте рано? Защо?
Скри лице в ръцете си.