— Все още ли сте луда? — изкрещя Смайли. — Все още ли мислите, че можете да контролирате това, което сте сътворили? Фрайтаг ще ви убие, ще убие момичето, ще убива, убива, убива. Кого се опитвате да защитите — едно момиче или един убиец?
Тя плачеше и не каза нищо. Смайли се беше привел до нея и още крещеше:
— Да ви кажа ли защо си тръгнахте рано? Ще ви кажа какво мисля. Трябвало е да хванете последната поща онази нощ от Уейбридж. Той не е дошъл, не сте си разменили марките за гардероба, нали така, затова сте се подчинили на инструкциите и сте пуснали по пощата своята марка, значи имате адрес, не записан, а запаметен, запаметен завинаги: „ако стане нещо, ако не дойда, ето го адреса“ — така ви е казано, нали? Адрес, който никога да не се използува или да се споменава, адрес, който е забравен и запаметен завинаги, нали? Така ли е? Кажете!
Тя се изправи с извърната глава, отиде до бюрото и извади лист хартия и молив. Сълзите все още обливаха лицето й. Написа адреса мъчително бавно, ръката й трепереше и почти спираше между думите.
Той взе листа от нея, сгъна го внимателно и го пъхна в портфейла си.
Сега вече можеше да й приготви чай.
Тя имаше вид на дете, спасено от удавяне. Седеше на ръба на дивана, стискаше чашата в малките си длани и я притискаше към тялото си. Крехките й рамене бяха приведени напред, глезените й прилепени здраво един към друг. Докато я гледаше, Смайли разбра, че е разрушил нещо, което никога не е трябвало да докосва, защото е било така крехко. Почувствува се нечистоплътен и груб, а предложеният от него чай беше като напразна компенсация за неговата несръчност.
Не му идваше наум какво да каже. След малко тя се обади:
— Той ви хареса. Наистина сте му допаднали… каза, че сте бил умен човек. Много се изненадах, когато чух Самюъл да нарича друг човек умен. — Бавно поклати глава. Навярно самата реакция я накара да се усмихне. — Казваше, че на света има две сили — положителна и отрицателна. „Какво да правя тогава? — ме питаше той. — Да ги оставя да унищожат реколтата си, само защото ми дават хляб? Творчество, прогрес, сила, цялото бъдеще на човечеството чака пред вратата им — и аз да не ги пусна вътре?“ А аз му казвах: „Но, Самюъл, може би хората са щастливи и без тези неща?“ Но вие знаете, че гой не разсъждаваше за хората по този начин. И не можех за го спра. Знаете ли кое беше най-странното у Фенън? Въпреки всички тези идеи и разговори, той бе решил какво ще направи още много Отдавна. Останалото беше поезия. Липсваше му координация, така му казвах…
— …и все пак сте му помагали — каза Смайли.
— Да, помагах му. Искаше помощта ми и аз му я давах. Той беше моят живот.
— Разбирам.
— Беше грешка. Той беше като малко момче. Забравяше като малко момче. И беше толкова суетен. Беше решил да го направи и го правеше толкова лошо. Не мислеше за това както вие или аз. Изобщо не мислеше по този начин. За него това беше работа и толкова. Всичко започна много просто. Една вечер ми показа вкъщи чернова на някаква телеграма. Каза ми: „струва ми се, че Дитер трябва да я види“. Това беше всичко. Отначало не можех да го проумея — имам предвид, че той стана шпионин. Защото точно това беше станал, нали? Постепенно го осъзнах. Започнаха да искат от него специални неща. Музикалната кутия, която получавах обратно от Фрайтаг започна да съдържа заповеди, понякога пари. Казах му: „Виж какво ти пращат — ти желаеш ли го?“ Не знаехме какво да правим с парите. В крайна сметка повечето от тях ги раздавахме, не зная защо. Когато го казах на Дитер в онази зима, той много се ядоса.
— През коя зима? — попита Смайли.
— Втората зима с Дитер — 1956 в Мюрен. За пръв път се срещнахме през януари 1955. Тогава започна всичко. Да ви кажа ли още нещо? Унгарските събития не направиха никакво впечатление на Самюъл, изобщо никакво впечатление. Тогава Дитер се беше изплашил за него — зная това, защото Фрайтаг ми каза. Когато тогава през ноември Фенън ми предаваше нещата за Уейбридж, аз направо полудях. Закрещях насреща му: „Не виждаш ли, че и те са същите? Същите оръдия, същите деца, които загиват на улицата? Сменена е само мечтата — кръвта си е със същия цвят! Това ли искаш ти?“ На което той отвърна само: „Не, Елза, това е по-различно.“ И аз продължих да пренасям музикалната кутия. Разбирате ли?
— Не зная. Просто не зная. Струва ми се, че да.
— Той беше всичко за мен. Той беше животът ми. Предполагам, че съм се старала да се предпазя. Но постепенно станах част от това, а тогава вече беше твърде късно да спра… И знаете ли — каза тя шепнешком, — имаше моменти, когато бях доволна, моменти, когато светът като че ли аплодираше това, което вършеше Самюъл. Новата Германия далеч не беше приятна гледка за нас. Старите имена се връщаха, имена, които ни бяха плашили като деца. Онази ужасна и тлъста гордост се завърна, можете да я видите дори и в снимките по вестниците, да видите как маршируват под същия такт. И Фенън усещаше това, но, слава богу, той поне не бе преживял това, което видях аз. Бяхме в лагер край Дрезден, където живеехме преди това. Баща ми беше парализиран. Най-много му липсваше тютюнът и аз му свивах цигари от всякакъв боклук, който намирах из лагера, само за да го залъжа. Веднъж един от охраната го видя да пуши и започна да се смее. Дойдоха и други и те се присъединиха към него. Баща ми държеше цигарата си в парализираната си ръка и тя пареше пръстите му. Той не усещаше нищо. Да, когато отново дадоха оръжие на германците, когато им дадоха пари и униформи, тогава имаше моменти — макар и кратки, — когато бях доволна от това, което вършеше Самюъл. Ние сме евреи и така че…