— Да, зная, разбирам — каза Смайли. — И аз видях малко от това.
— Дитер го каза.
— Дитер го е казал?
— За. На Фрайтаг. Казал на Фрайтаг, Че сте много умен човек. Веднъж преди войната сте успели да измамите Дитер и изминало доста време, преди той да го разбере, така каза самият той. Каза, че сте бил най-добрият от всички, които е срещал.
— Кога ви го каза Фрайтаг?
Изгледа го продължително време. Никога досега не бе виждал толкова безнадеждно отчаяние в едно човешко лице. Спомни си как му бе казала преди: „Рожбите на мъката ми са мъртви.“ Сега разбра смисъла на думите й и го долови, в гласа, когато заговори:
— Не е ли ясно? В нощта, когато уби Самюъл. Това именно е голямата шега, мистър Смайли. Точно в момента, когато Самюъл е можел да направи толкова много за тях — не само по едно парче оттук и оттам, а през цялото време — толкова много музикални кутии — в този момент собственият им страх ги погубва, превръща ги в животни и ги кара да унищожат това, което са създали. Самюъл винаги казваше: „Те ще победят, защото знаят, а другите ще загинат, защото не знаят едно — хора, които работят за една мечта ще работят винаги“ — това каза той. Но аз знаех тяхната мечта, знаех, че тя ще ни унищожи. Нима е останало нещо неунищожено? Дори и мечтата на Христос не е била пощадена.
— Значи Дитер ме е видял в парка с Фенън?
— Да.
— И е помислил…
— Да. Помислил, че Самюъл го е предал. Наредил на Фрайтаг да убие Самюъл.
— Ами анонимното писмо?
— Не зная нищо. Не зная кой го е писал. Предполагам, че някой, който познава Самюъл, някой от службата му, който го е наблюдавал и е знаел. Или пък от Оксфорд, от Партията. Не зная. И Самюъл не знаеше.
— Но последното му писмо…
Тя го погледна и лицето й се сгърчи. Очите й отново се напълниха със сълзи. Сведе надолу глава и промълви:
— Аз го написах. Фрайтаг донесе хартията и аз го написах. Подписът беше предварително поставен. Самюъл се беше подписал саморъчно.
Смайли се приближи към нея, седна наливана и пое ръката й. Тя се извърна към него и в пристъп на ярост започна да крещи:
— Махнете ръцете си от мен! Да не мислите, че съм ваша, защото не им принадлежа? Махайте се! Махайте се и вървете да убиете Фрайтаг и Дитер, подновете играта, мистър Смайли. Но и за минутка не мислете, че съм на ваша страна, чувате ли? Защото аз съм еврейката-скитница, ничия земя, бойното поле за вашите оловни войници. Можете да ме ритате и тъпчете, но никога, никога не ме докосвайте, никога не казвайте, че съжалявате, чувате ли? Махайте се! Вървете и убивайте!
Тя седеше там и трепереше, сякаш й беше студено. На вратата гой се обърна. В очите й нямаше сълзи.
Мендел го чакаше в колата.
ГЛАВА 13
Нерезултатността на Самюъл Фенън
Пристигнаха в Мичъм по обед. Питър Гилам ги чакаше търпеливо в колата си.
— Е, деца, какви новини носите? Смайли му подаде листа от портфейла си.
— Имало е и телефонен номер за извънредни случаи — Примроуз 9747. Проверете го, но се съмнявам и за него.
Питър излезе в коридора и започна да телефонира. Мендел се усамоти в кухнята и се появи след десетина минути с табла, на която имаше бира, хляб и сирене. Гилам се върна и седна, без да каже нищо. Изглеждаше притеснен.
— Е — каза той най-сетне, — какво ти разказа тя, Джордж?
Мендел разчисти, докато Смайли свърши с разказа си за сутрешния разговор.
— Разбирам — каза Гилам. — Много тревожно, няма що. Е, това е всичко, Джордж, сега ще трябва да напиша всичко и ще трябва веднага да отида при Мастън. Залавянето на мъртви шпиони не е много интересна игра и кара човек да се чувствува нещастен.
— Какъв достъп е можел да има гой във Форин Офис? — попита Смайли.