А Фенън — какъв шпионин можеше да бъде той, когато е събирал ненужна информация за господарите си, а е държал в ръцете си такива скъпоценни камъни? Промяна в душата му навярно? Отслабване на целенасочеността? Защо тогава не е казал на жена си, за която неговото престъпление е било непрестанен кошмар, която би се възрадвала от промяната в него? Като че ли Фенън никога не е проявявал някакви предпочитания спрямо секретните документи — носел е у дома си просто това, което му се е налагало да преглежда служебно през деня. Едно отслабване в целенасочеността обаче би обяснило странната покана за Марлоу и убеждението на Дитер, че Фенън го предава. И кой е авторът на анонимното писмо?
Нищо не идваше на мястото си, абсолютно нищо. Самият Фенън — интелигентен, образован и привлекателен, — бе мамил толкова естествено и умело. Смайли наистина го бе харесал. Защо тогава този изпечен измамник ще прави невероятната грешка да записва името на Дитер в бележника си, както и да показва толкова занижени преценки и интерес спрямо подбора на секретните материали?
Смайли отиде горе, за да опакова няколкото неща, които Мендел му бе донесъл от Байуотър Стрийт. Това беше краят.
ГЛАВА 14
Дрезденски фарфор
Застана пред входната врата и остави долу куфара си, тършувайки за ключ. Като отваряше вратата, си припомни как Мундт бе стоял там, загледан в него, спомни си тези много бледи сини очи, които го измерваха със студен поглед. Нелепо беше да се мисли за Мундт като за ученик на Дитер. Мундт бе процедирал с твърдостта на обучен наемник — резултатен, целенасочен, тесногръд. В техниката му нямаше нищо оригинално — във всичко се бе проявявал като сянка на господаря си. Сякаш блестящите и родени от въображението на Дитер трикове са били събрани в наръчник, който Мундт е научил наизуст и които е подсолявал със собствената си бруталност.
Смайли нарочно не бе оставил друг адрес за препращане на пощата му и сега на изтривалката зад вратата имаше цял куп вестници и писма. Вдигна ги, остави ги на масичката в коридора и започна да отваря врати и да оглежда наоколо, а на лицето му имаше озадачено и унило изражение. Собственият му дом сега му се струваше чужд, студен и плесенясъл. Като се движеше бавно от стая в стая, за пръв път започна да осъзнава колко празен бе станал животът му.
Потърси кибрит, за да запали газовата горелка, но не намери. Седна в едно кресло в дневната и очите му забродиха по рафтовете на библиотеката, по различните дреболии, които бе донесъл от пътуванията си. Когато Ан го напусна, той се бе постарал да заличи всякаква следа от нея. Беше махнал дори и книгите я. Но малко по малко бе започнал да позволява някои символи, които свързваха живота му с нейния, да си възвърнат правото на съществуване — годежни подаръци от близки приятели, които му бяха твърде скъпи, за да ги махне. Сред тях бяха един скица на Вато от Питър Гилам, една дрезденска фарфорова групова статуетка, подарена от Стийд-Аспри.
Стана от стола и се приближи до шкафа в ъгъла, където стоеше статуетката. Обичаше да се наслаждава на красотата на фигурките, на малката куртизанка в стил рококо, облечена в овчарски дрехи, която протягаше ръце към един обожаващ я любовник, а личицето й бе обърнато с обещаващ поглед към друг. Почувствува се неуверен в способностите пред това крехко съвършенство, както се бе почувствувал пред Ан, когато за пръв път бе започнал покоряването й, учудило обществото. Тези фигурки като че ли внасяха някакво успокоение в душата му — беше безсмислено да се очаква вярност от Ан, съща както и от тази дребна овчарка под стъклен похлупак. Стийд-Аспри бе купил статуетката от Дрезден преди войната; тя бе най-голямата гордост в колекцията му и той им я подари. Навярно се е досещал, че един ден Смайли ще има нужда от простичката философия, която изразяваше тя.
Дрезден — от всички немски градове това бе любимецът на Смайли. Обичаше архитектурата му, странната смесица от средновековни и класически сгради, напомняща понякога на Оксфорд, неговите куполи, кули и игли, позеленелите медни покриви, които блещукаха под горещото слънце. Името му означаваше „град на горските жители“ и именно в него Вацлав Бохемски е почитал средновековните поети с дарове и привилегии. Смайли си спомни последното си пребиваване там, когато бе ходил на гости на един познат от университета, професор по филология, с когото се бе запознал в Англия. Тогава бе зърнал Дитер Фрай да куца из затворническия двор. Все още го виждаше пред очите си — висок и гневен, чудовищно променен от стриганата си глава, някак си прекалено голям за този тесен затвор. Дрезден, спомни си той, беше родно място и на Елза. Спомни си някои неща за нея, които бе научил от досието й в министерството — Елза Фрайман (по баща), родена в 1917 в Дрезден, Германия, от родители германци; учила в Дрезден; била е в затвора от 1938 до 1945. Опита се да си я представи на фона на дома й, в едно аристократично еврейско семейство, което прекарва живота си сред обиди и преследвания. „Мечтаех за дълга руса коса, а те ме остригаха.“ Сега разбра защо боядисва косата си и от това усети някаква болка в стомаха. Тя можеше да бъде като тази овчарка — със закръглен бюст, привлекателна. Ала тялото й било прекършено от глад, затова сега беше крехко и грозно, като скелета на дребно птиче.