— Как ще се свържете отново с Мендел?
— Дадох му номера на хотел Гровнър, където съм сега. Ще ми звънне веднага щом има възможност и аз ще отида при него, където и да е.
— Питър, всичко ще бъде направено внимателно, нали?
— Ще бъдем внимателни като нежен ветрец, драги момко. Струва ми се, че се е побъркала. Търчи като хрътка.
Смайли затвори телефона. Взе отново „Таймс“ и започна да преглежда колоната с театрални представления. Трябва да е прав… трябва.
Сутринта се проточи мъчително бавно. Понякога заставаше до прозореца с ръце в джобовете и се заглеждаше в дългокраките кенсингтънски девойки, които обикаляха магазините със симпатични млади мъже в сини пуловери, или в мъжете, които с доволни физиономии почистваха колите пред домовете си, за да се съберат след малко на разговор за автомобили, а после да се отправят надолу по улицата, за да изпият първата халба за уикенда.
Най-сетне спокойствието на този като че ли безкраен ден бе нарушено от звъна на вратата. Мендел и Гилам се вмъкнаха вътре, ухилени до уши и гладни като вълци.
— Кукичка, месина и тежест — каза Гилам. — Но нека Мендел да ви разкаже — той свърши повечето мръсна работа. Аз само отидох да довърша делото.
Мендел разказа всичко точно и без пропуски, загледан в пода пред краката си и леко наклонил тясната си глава на една страна.
— Тя се качи на влака за Виктория в 9.52. Държах се на разстояние от нея на влака, но се закачих за нея пак на бариерата. След това взе такси до Хамърсмит.
— Такси? — не се сдържа Смайли. — Трябва наистина да е полудяла.
— Направо няма спиране. И без друго за жена се движи бързо, но по перона почти тичаше. Слезе на Бродуей и отиде до театър Шеридан. Пробва вратите към касата, но бяха заключени. Поколеба се малко, а след това влезе в едно кафене на петдесет-шейсет метра надолу по улицата. Поръча си кафе и го плати веднага. След около четиридесет минути пак отиде до театъра. Касата вече работеше. Аз се промъкнах след нея и се наредих на опашката. Купи два задни билета за идния четвъртък, ред Т, места 27 и 28. Щом излезе от театъра, сложи единия билет в плик и го запечата. След това го пусна в пощенска кутия. Не видях адреса, но на плика имаше марка от шест пенса.
Смайли седеше неподвижно.
— Питам се — каза той, — питам се дали ще дойде.
— Настигнах Мендел в театъра — намеси се Гилам. — Проследил я до кафенето и ми се обади. След това влязъл и той вътре.
— И на мен ми се припи кафе — продължи Мендел. — Мистър Гилам се присъедини към мен. Оставих го там, когато отидох на опашката в театъра, а той напусна кафенето малко по-късно. Добре свършихме работата, няма проблеми. Нещо е превъртяла, сигурен съм. Но не е подозрителна.
— Какво направи тя след това? — попита Смайли.
— Върна се направо на гара Виктория. Там я оставихме.
Настана известно мълчание, после Мендел се обади:
— Какво ще правим сега?
Смайли премигна и се взря със сериозен поглед в сивото лице на Мендел.
— Ще си купим билети за четвъртък за Шеридан.
Заминаха си и той пак остана сам. Още не бе прегледал пощата си, която се бе натрупала в негово отсъствие. Окръжни писма, каталози от книжарницата „Блакуелс“, сметки и обикновената колекция от рекламни купони за сапуни, замразен грах, фишове за тото и няколко лични писма, които лежаха неотворени на масичката в коридора. Взе ги със себе си в гостната, настани се в едно кресло и започна първо с личните писма. Имаше едно от Мастън и докато го четеше, обзе го нещо, което можеше да се сметне за неудобство.
Драги Джордж,
Със съжаление научих от Гилам за нещастния случай с вас. Надявам се, че вече сте се възстановил напълно.
Навярно си спомняте, че в един разгорещен момент ми написахте писмо, в което си подадохте оставката преди нещастието с вас. Искам да ви уверя, че, разбира се, не вземам това на сериозно. Има моменти, в които, когато събитията се струпат върху ни, чувството ни за перспектива пострадва. Ала стари бойци като нас, Джордж, не могат така лесно да бъдат отделени от дирята. Очаквам с нетърпение да ви видя отново сред нас веднага щом се оправите, а междувременно ние продължаваме да ви смятаме като стар и предан член на Отдела.
Смайли остави писмото настрани и се зае със следващото. Просто за мигне разпозна почерка; просто за миг се загледа вяло в марката от Швейцария и хартията от скъп хотел. Изведнъж се почувствува малко зле, зрението му се замъгли, пръстите му сякаш загубиха силата си и едва отвориха писмото. Какво можеше да иска тя? Ако бяха пари, тя можеше да има всички негови спестявания. Парите бяха негови и можеше да прави с тях каквото си иска; ако му доставеше удоволствие да ги пръсне за Ан, щеше да го направи. Нямаше какво друго да й даде — тя го бе взела преди много време. Бе взела смелостта му, любовта, състраданието, беше ги сложила самодоволно в кутийката си за бижута, за да ги погалва понякога в следобедите, когато кубинското слънце кара времето да замира, да ги размахва може би пред очите на последния си любовник, дори да ги сравнява с подобни дрънкулки, които други са й носели преди или след това.