Скъпи Джордж,
Искам да ти направя предложение, което нито един мъж не би приел. Искам да се върна при теб.
Отседнала съм в хотел Бор-о-лак в Цюрих до края на месеца. Обади ми се, ако решиш нещо.
Ан
Смайли повдигна плика и погледна адреса на подателя — „Мадам Хуан Алвида“. Не, нито един мъж не би приел такова предложение. Нито една мечта не можеше да надживее радостта на Ан от заминаването й с онзи сладникав латиноамериканец, който се хилеше като портокалова кора. Веднъж Смайли бе гледал на филмов преглед как Алвида печели някакво състезание в Монте Карло. Най-отблъскващото нещо у него, спомни си той, бяха космите по ръцете му. С шофьорските очила, с маслото по себе си и онзи смешен лавров венец той изглеждаше точно като някаква човекоподобна маймуна, току-що паднала от дървото. Беше облечен в бяла тениска, която се бе запазила учудващо честа по време на състезанието и на този ослепителен фон черните му ръце изпъкваха още по-отблъскващо.
Такава си беше Ан: Обади ми се, ако решиш нещо. Преоцени живота си, виж дали може да се изживее наново и ми се обади. Отегчих се от любовника си, той се отегчи от мен, позволи ми отново да разтърся твоя свят — моят собствен ми е доскучал. Искам да се върна при теб… искам…
Смайли се надигна и все още с писмото в ръка застана пред фарфоровата статуетка. Остана там няколко минути, загледан в малката овчарка. Беше толкова красива.
ГЛАВА 15
Последното действие
Салонът на театър Шеридан, където се играеше Едуард II в три действия, бе пълен. Гилам и Мендел седяха в края на балкона, който беше във формата на широко „U“, обърнато към сцената. Левият му край откриваше гледка към задните редове, които иначе оставаха скрити. Едно празно място отделяше Гилам от компания студенти, които очакваха с вълнение вдигането на завесата.
Двамата гледаха замислено надолу към неспокойното море от движещи се глави и размахвани програми, полюшващи се внезапно, когато закъснелите заемаха местата си. Гледката напомняше на Гилам ориенталски танц, при който незначителните жестове на ръце и нозе оживяваха неподвижното тяло. От време на време хвърляше поглед към задните редове на партера, но все още нямаше помен от Елза Фенън или нейния гост.
Точно в края на увертюрата той отново погледна към двете свободни места на задния ред и сърцето му подскочи, когато видя дребничката фигура на Елза Фенън да седи изправена и неподвижна, втренчила се напред към залата като дете, което се учи на добро поведение. Мястото от дясната й страна, по-близо до пътеката, беше все още празно.
Отвън на улицата такситата спираха набързо пред входа на театъра и един значителен брой от техните солидни и не дотам солидни клиенти даваха щедри бакшиши на шофьорите и прекарваха пет минути в търсене на билетите си. Таксито на Смайли подмина театъра и го стовари пред хотел Кларендън, където той се отправи незабавно към ресторанта и бара на долния етаж.
— Очаквам да ме потърсят по телефона всеки момент — каза той. — Името ми е Савидж. Ще ми се обадите, нали?
Барманът се обърна и каза нещо на момичето до телефона.
— И едно малко уиски със сода, моля. Ще пийнете ли и вие едно?
— Благодаря, сър, но никога не посягам към алкохол.
Завесата се вдигна и откри полузатъмнената сцена; Гилам, който се взираше към задната част на салона, се опита без особен успех да се пребори с внезапната тъмнина. Постепенно очите му свикнаха със слабата светлина, идваща от аварийните лампи и гой успя да различи Елза в полумрака; мястото до нея беше още празно.
Между последния ред и пътеката, която минаваше покрай задната част на салона, имаше само една ниска преграда, а зад нея се намираха няколко врати, които извеждаха към фоайето, бара и гардероба. За кратък миг една от тези врати се отвори и лъч светлина попадна като по план върху Елза Фенън, отрязвайки като с черта едната страна на лицето й, за да направи вдлъбнатините по него контрастно черни. Тя леко наклони глава, сякаш се ослушваше да чуе нещо зад себе си, понечи да се надигне на мястото си, после отново се отпусна, подлъгана, и възстанови предишната си поза.