Гилам почувствува докосването на Мендел, обърна се и видя слабоватото му лице да се протяга напред, с поглед зад него. Проследи погледа на Мендел и се взря надолу в кладенеца на театъра, където висока фигура бавно се промъкваше към задните редове; фигурата беше впечатляваща и принадлежеше на човек, изправен и симпатичен, над чието чело се поклащаше кичур черна коса. В него бе вперил онемял поглед Мендел, в този елегантен исполин, който накуцваше по пътеката между редовете. Той излъчваше нещо различно, нещо възпиращо и тревожно. Гилам следеше през очилата си бавното му и целенасочено придвижване, възхищаваше се от изяществото и мярата на неравномерната му походка. Открояваше се, беше човек, който се запомня, човек, който докосва акорд дълбоко в преживяното от теб, човек с дарбата на универсална фамилиарност; за Гилам той беше живата част от всички наши романтични видения — той стоеше изправен до мачтата с Джоузеф Конрад, диреше изгубената Гърция заедно с Байрон, а с Гьоте посещаваше сенките на класическите и средновековните преизподни.
В походката му, при която отмяташе здравия си крак напред, се чувствуваше предизвикателство и властност, които не оставаха незабелязани. Гилам с почуда видя как сред публиката се обръщаха глави, чиито погледи го следваха покорно.
Гилам избута Мендел и бързо излезе през резервната врата в коридора. Слезе няколко стъпала надолу и най-сетне се озова във фоайето. Касата вече бе затворила, но момичето все още се мъчеше над лист с усърдно изписани цифри, изпъстрени с поправки и изтривания.
— Извинете — каза Гилам, — но трябва да използувам телефона ви. Спешно е, моля ви!
— Шт! — размаха тя нетърпеливо молив си към него, без да вдигне поглед.
Косата й беше с миши цвят, мазната й кожа лъщеше от умората на късните нощни часове и диетата от пържени картофи. Гилам почака малко, питайки се колко време щеше да й е необходимо да намери отговора на този лабиринт от числа, който да съвпада с купчината банкноти и монети в касичката до нея.
— Слушайте — не се стърпя гой. — Аз съм офицер от полицията — горе има двама герои, които са хвърлили око на постъпленията ви тази вечер. Ще ми позволите ли да се обадя по телефона ви?
— О, боже — изпъшка тя уморено и го погледна за пръв път. Носеше очила и беше много обикновена. Не изглеждаше нито разтревожена, нито впечатлена. — По-добре да дойдат и да вземат тези гадни пари. Направо полудявам от тях. — Избута листа със сметките си настрани и отвори една странична врата, през която Гилам се вмъкна вътре.
— Не може да се нарече свястно място, нали? — каза момичето и се ухили. Гласът й носеше белезите на почти културно произношение — вероятно беше лондонска студентка, която идва тук вечер, за да изкара по нещо. Избра номера на хотел Кларендън и помоли за мистър Савидж. Почти веднага чу гласа на Смайли.
— Тук е — каза Гилам. — Бил е тук през цялото време. Сигурно си е купил допълнителен билет, защото седеше в предната част на салона. Мендел го видя да куцука по пътеката.
— Да куцука?
— Да, това не е Мундт. Това е другият, Дитер.
Смайли замълча и след малко Гилам попита:
— Джордж, там ли сте?
— Страхувам се, че ударихме на камък, Питър. Против Дитер нямаме нищо. Кажи на хората да се прибират — няма да намерят Мундт тази вечер. Първото действие свърши ли?
— Всеки момент трябва да спуснат завесата за почивка.
— Ще дойда след двадесетина минути. Не изпускайте Елза — все едно, че сте смъртта. Ако си тръгнат и се разделят, Мендел да тръгне след Дитер. За последното действие стойте във фоайето, в случай, че си тръгнат по-рано.
Гилам остави слушалката и се обърна към момичето.
— Благодаря — каза той и остави четири пенса на масата пред нея. Тя бързо ги прибра и здраво ги тикна в ръката му.
— За бога — каза тя, — не ми създавайте допълнителни неприятности.
Той излезе на улицата и каза нещо на човека в цивилни дрехи, който се разхождаше по тротоара. След това забърза назад и седна до Мендел точно когато завесата се спускаше в края на първо действие.
Елза и Дитер седяха един до друг. Разговаряха щастливо, Дитер се смееше, Елза бе жизнена, сякаш бе кукла, съживена от господаря си. Мендел ги наблюдаваше с удивление. Тя се засмя на нещо, което й каза Дитер, наведе се напред и сложи длан върху ръката му. Видя тънките й пръсти на фона на официалния му костюм, видя Дитер да скланя глава към нея и да й шепне нещо, което отново я накара да се засмее. Докато Мендел ги наблюдаваше, светлините изгаснаха и шумът от разговорите заглъхна — публиката се приготвяше за второто действие.