— Сигурен в какво?
— … няма значение. Елате тук по възможно най-бързия начин.
Минаха часове, докато повика такси. Позвъни на три пиаци, но никой не му отговори. Най-сетне някой вдигна телефона на пиацата при Слоун Скуеър и Смайли зачака до прозореца на спалнята си, загърнат във връхното си палто, докато таксито намали ход и спря пред входа. Тази тревога с нереални очертания посред нощната тъма му напомняше въздушните нападения в Германия.
Край Кембридж Съркъс той спря таксито на около стотина метра преди службата си, отчасти по навик, отчасти за да проясни главата си и да се подготви за трескавия разпит, който Мастън вероятно му готвеше.
Показа пропуска си на охраната и бавно се запъти към асансьора.
При появяването му дежурният офицер го поздрави с облекчение и двамата заедно се отправиха по ярко осветения коридор.
— Мастън беше при Спароу в Скотлънд Ярд. Нещо не могат да се разберат кой полицейски отдел трябва да поеме случая. Спароу казва Специалния отдел, Ивлин казва Криминалния отдел, а пък полицаите в Съри още не могат да се свестят. Лошо като завещание. Ела да пийнеш чашка кафе в бърлогата на дежурния. Нес кафе е, но не е съвсем лошо.
Смайли бе благодарен, че тази нощ дежурен беше Питър Гилам. Възпитан и внимателен, специалист по шпионаж със спътници, дружелюбен човек, който винаги имаше в себе си разписание на влаковете и джобно ножче.
— От Специалния отдел позвъниха в дванадесет и пет. Съпругата на Фенън била на театър и го открила чак когато се върнала в единадесет без четвърт. После се обадила в полицията.
— Той живееше някъде в Съри.
— Уолистън, до околовръстния път край Кингстън. Точно извън градската част. Когато полицаите пристигнали, намерили на пода край тялото писмо до министъра на външните работи. Старшият позвънил на началника на полицията, той позвънил на дежурния офицер във вътрешното министерство, който позвънил на дежурния чиновник във външното министерство и най-накрая получили позволение да отворят писмото. След това започнало цялото това забавление.
— Слушам те.
— Началникът на личния състав във външното министерство се обади тук. Искаше домашния телефон на Съветника. Каза, че това било за последен път ние от Сигурността да се занимаваме с негови служители, че Фенън бил лоялен и талантлив служител, и така нататък, и така нататък…
— Наистина е бил такъв. Наистина.
— Каза как цялата тази афера доказвала само, че Службата по сигурността правела каквото си поиска — гестаповски методи, които не били смекчени дори от някаква реална заплаха, и така нататък… Дадох му номера на Съветника и го избрах по другия телефон, докато той бълваше змии и гущери. По някакво гениално стечение на обстоятелствата изпреварих онзи от Външното министерство, свързах се с Мастън и му казах каква е работата. Това стана в 12.20. Мастън довтаса тук към един часа и се намираше в състояние на напреднала бременност — утре сутринта ще трябва да докладва на министъра.
Настана пауза, в която Гилам сипа кафе в чашите и наля гореща вода от електрическия чайник.
— Какъв беше той? — попита Гилам.
— Кой? Фенън ли? До преди няколко часа сигурно щях да ви отговоря. Само че сега не мога да кажа нищо за него. Още на пръв поглед се разбира, че е евреин. От нормално семейство, към което обаче явно по-охладнява в Оксфорд и става марксист. Проницателен, културен… свестен човек. Добре говори, изслушва те добре. Но и образован; факти колкото щеш. Оня, дето го е натопил, е имал основание; Фенън наистина е бил в Партията.
— На колко години беше?
— На четиридесет и четири. Всъщност изглеждаше на повече. — Смайли продължи да говори, докато очите му обикаляха стаята. — С чувствително лице, косата му бе като на студент — права и оставена по-дълга отгоре; имаше профил на двадесетгодишно момче, само че кожата му беше суховата и с тебеширен цвят. Беше и много набръчкана, във всички посоки — лицето му бе нарязано на квадратчета. Пръстите му бяха изключително тънки… С две думи — човек, който няма нужда от другите, саможивец. Ако е имал някакви удоволствия, не ги е споделял. Предполагам, че не е споделял и онова, което го е измъчвало.
Мастън влезе и те се изправиха на крака.
— А, Смайли. Елате. — Той отвори вратата и протегна лявата си ръка, подканвайки Смайли да мине пред него. Мебелировката на кабинета на Мастън не съдържаше нищо, което да принадлежи на правителството. Веднъж бе купил колекция акварели от деветнадесети век и част от тях висяха по стените. Смайли реши, че всичко останало е като че ли купувано от евтин магазин. Ако става въпрос, самият Мастън имаше такъв вид. Костюмът му беше малко прекалено светъл, за да внушава нужното уважение; верижката на монокъла му падаше върху неизменната кремава риза. Носеше светлосива вълнена връзка. Германците биха го нарекли flott, помисли си Смайли; шик, ето това беше той — истинският джентълмен в представите на бар-дамите.