Като продължаваше да работа с Смайли най-сетне се добра до ниската преграда и можеше да види как Елза Фенън веди неподвижно, докато около нея имаше прави мъже, а жените търсеха своите мина и чанти. Тогава чу пясъкът. Беше внезапен, кратък и изразяваше единствено ужас и отвращение. Едно момиче стоеше ла пътеката и гледаше Елза. То беше младо и хубаво, пръстите на дясната й ръка закриваха устата й, лицето й беше смъртнобледо. Баща й, висок и бял като платно, стоеше зад нея. Той бързо я сграбчи за раменете и я издърпа назад, щом забеляза ужасното нещо пред себе си.
Шалът на Елза се беше свлякъл от раменете й и главата й беше клюмнала на гърдите. Смайли се оказа прав. „Оставете ги да хукнат, да изпадат в паника, каквото и да е… стига да предприемат нещо…“ И те го предприеха — прекършеното, злощастно тяло беше свидетелството за тяхната паника.
— Извикайте полицията, Питър. Аз се прибирам. Не ме намесвайте в това, ако успеете. Знаете къде да ме намерите. — Кимна, сякаш на себе си: — Прибирам се.
Имаше мъгла и валеше ситен дъжд, когато Мендел бързо прекоси Фулъм Палъс Роуд, втурвайки се по следите на Дитер. Фарове на коли внезапно изникнаха от мъглата на десетина метра от него; шумът от моторите им беше неистов и нервен, защото те се движеха по несигурен път.
Нямаше друг избор, освен да следва Дитер по петите, да не изостава повече от десетина крачки зад него. Кръчмите и кината бяха затворили, но кафенетата и танцовите клубове още привличаха шумни групи, които се тълпяха по тротоарите. Докато Дитер куцукаше пред него, Мендел се ориентираше за движението му по уличните лампи — виждаше се как силуетът му внезапно се очертава ясно всеки път, когато попаднеше под следващия конусообразен лъч на светлината им.
Дитер се движеше бързо въпреки недъга си. С увеличаването размера на крачките му той се проявяваше още повече и изглеждаше, че изхвърля левия си крак напред с внезапно усилие на широките си рамене.
По лицето на Мендел имаше изписано странно изражение — не на омраза или желязна цел, а на неприкрито отвращение. За него нещата от професията на Дитер не означаваха нищо. В своята плячка той виждаше само низостта на престъпника, страхливостта на човек, който плащаше на други да убиват вместо него. Когато Дитер внимателно се отдели от публиката и се запромъква към страничния изход, Мендел видя това, което чакаше — потайното деяние на обикновения престъпник. Това беше нещо, което бе очаквал и от което разбираше. За Мендел съществуваше само един клас престъпници, от джебчията и крадеца до оня, който със замах нарушаваше законите на някоя компания — те всички се поставяха извън закона и неговото неприятно, но необходимо призвание беше да ги вкара в затвора. Този тук се различаваше от тях единствено по това, че беше германец.
Мъглата се сгъсти и пожълтя. И двамата бяха без връхни палта. Мендел се попита какво ли правеше сега мисис Фенън. Гилам щеше да се погрижи за нея. Тя дори не погледна към Дитер, когато той се измъкна. Странна жена беше тя — само кожа и кости и добри дела, ако човек съди по вида й. Сигурно я кара само на хляб и пастет.
Дитер зави внезапно по една пресечка надясно, а после по друга наляво. Вървяха вече час, а той не показваше признаци за забавяне на темпото. Улицата изглеждаше празна — със сигурност до слуха на Мендел не достигаха други стъпки, освен техните, кратки и отчетливи, отеквайки глухо в мъглата. Намираха се в малка уличка с викториански къщи с набързо издокарани фасади а ла „Риджънси“, с тежки порти и падащи прозорци. Според Мендел бяха някъде край Фулъм Бродуей, може би от другата му страна, по-близо до Кингс Роуд. Темпото на Дитер беше все така ускорено, все още изкривената сянка се провираше напред в мъглата, уверена в пътя си и непоколебима в целеустремеността си.
Наближиха някакъв главен път и Мендел отново чу жаловития вой на автомобилното движение, което бе почти спряло поради мъглата. Тогава някъде над тях се появи жълта улична лампа, чиято светлина се очертаваше ясно като халото на зимно слънце. Дитер се поколеба за миг на тротоара, а след това рисковано се впусна между ужасното движение на колите, които изникваха изневиделица, прекоси улицата и веднага се шмугна в една от безбройните пресечки, водещи, в това Мендел беше уверен, надолу към реката.
Мендел беше мокър до кости, а ситният дъжд продължаваше да се стича по лицето му. Трябваше вече да са близо до реката; стори му се, че надушва миризмата на катран и кокс, че усеща коварния хлад на черната вода. Просто за миг си помисли, че Дитер е изчезнал. Ускори крачките си, нас малко да се спъне в бордюра, отново продължи напред и съзря пред себе си парапета на брега. Видя желязна порта в перилата, леко открехната, към която водеха няколко стъпала. Застана в очертанията й и погледна надолу към водата. Там имаше здрав дървен мост и Мендел чу неравните стъпки на скрития от мъглата Дитер да отекват, необяснимо защо, към водата. Мендел изчака, а след това, тихо и предпазливо, се спусна надолу по моста. Конструкцията му беше стабилна, със здрави чамови перила от двете страни. Сигурно е построен отдавна, помисли си Мендел. Долният край на моста бе съединен с дълъг сал от дъски и варели. Три големи лодки, пригодени за живеене, се полюшваха във водата.