— Никъде не е отишла. Беше мъртва, когато Дитер си тръгна. Мендел, чувате ли ме? Вижте, за бога, как да ви открия? Къде е това място? Полицията знае ли го?
— Знаят го. Кажете им, че е в лодка, пригодена за живеене, която се нарича „Сансет Хейвън“. Закотвена е откъм източната страна на Сенън Уорф, между мелниците и електроцентралата във Фулъм. Те знаят… Само че мъглата е много гъста, извънредно много.
— Къде да се срещнем с вас?
— Слезте направо до реката. Ще ви посрещна където Батърси Бридж излиза на северния бряг.
— Идвам веднага, веднага щом се обадя на Гилам.
Някъде из къщата си държеше пистолет и за момент му мина през ума да го потърси. После му се стори безсмислено. Освен това, мрачно си помисли той, ако се наложеше да го използува, около това щеше да се вдигне страхотна олелия. Позвъни на Гилам в апартамента му и предаде думите на Мендел.
— И освен това, Питър, трябва да поставят под наблюдение всички пристанища и летища; организирайте специално наблюдение на движението по реката, особено към морето. Те знаят как става това.
Облече един стар шлифер, сложи си чифт дебели кожени ръкавици и бързо се шмугна в мъглата.
Мендел го чакаше на моста. Кимнаха си един на друг и Мендел бързо го поведе покрай брега, придържайки се към стената край реката, за да избегнат крайпътните дървета. Внезапно Мендел спря и предупредително сграбчи Смайли за ръката. Замряха и се заслушаха. Тогава го чу и Смайли — глухото кънтене на стъпки по дървен под, неравномерно като походката на хром човек. Чуха скърцането на метална врата, тракането й при затварянето, после отново стъпките, този път по-твърди по тротоара — те долитаха по-силно, приближаваха се към тях. Никой не помръдна. По-силни, по-близки, после се разколебаха и спряха. Смайли задържа дъха си, като същевременно отчаяно се опитваше да види още поне метър по-надалеч в мъглата, да зърне чакащата ги фигура, за която знаеше, че е там.
Тогава внезапно връхлетя, втурвайки се като огромен див звяр, промуши се между тях, помитайки ги като деца и хукна, потъна в мъглата, а неравното ехо от стъпките му заглъхваше в далечината. Обърнаха се и затичаха след него, Мендел отпред, зад него Смайли напрягаше всичките си сили, а съзнанието му беше изпълнено от образа на Дитер с пистолет в ръка, който връхлита върху тях от нощната мъгла. Пред него сянката на Мендел неочаквано свърна надясно и Смайли сляпо го последва. Изведнъж ритъмът се промени и премина в шум от битка. Смайли се втурна напред, чу непогрешимия звук от удар с тежко оръжие по човешки череп и тогава налетя на тях — видя Мендел на земята, а Дитер да се навежда над него, вдигайки ръка да го удари отново с масивната дръжка на автоматичен пистолет.
Смайли беше останал без дъх. Гърдите му изгаряха от горчивата, воняща мъгла, устата му беше гореща и пресъхнала, изпълнена с вкус като на кръв. Някак си успя да поеме дъх и да извика отчаяно:
— Дитер!
Фрай го изгледа, кимна и изрече:
— Сервус, Джордж — и го удари здраво и жестоко с пистолета. Изправи се бавно с насочено надолу оръжие, което бе обхванал с две ръце, за да се прицели.
Смайли се втурна върху му сляпо, забравяйки и малкото умения, които някога бе притежавал и като замахна с късите си ръце, нанесе удар с отворени длани. Главата му опря в гърдите на Дитер и той натисна напред, налагайки го по гърба и отстрани. Беше полудял и, откривайки в себе си енергията на лудостта, започна да притиска Дитер назад до перилата на моста, докато Дитер, изгубил равновесие и затруднен от куция си крак, се поддаде на натиска. Смайли знаеше, че Дитер го удря, но решаващ удар не последва. Смайли крещеше: „Свиня! Свиня!“ и докато Дитер продължаваше да отстъпва, Смайли усети ръцете си свободни и още веднъж замахна към лицето му със своя непохватен, детински удар. Дитер се беше провесил назад и Смайли зърна оголената крива на гърлото и брадичката му, когато с цялата си сила замахна с отворената си ръка нагоре. Пръстите му се сключиха върху челюстта и устата на Дитер и той натискаше все повече и повече. Ръцете на Дитер бяха върху гърлото на Смайли, но изведнъж те се заловиха за яката му, за да се захване за нещо, понеже бавно се огъваше назад. Смайли го удряше лудешки по ръцете и изведнъж вече никой не го държеше, а Дитер потъваше, потъваше във виещата се мъгла под моста и настана тишина. Никакъв вик, никакъв плясък. Нямаше го; принесен като човешка жертва на лондонската мъгла и на мръсночерната река, течаща под нейните талази.
Смайли се надвеси над моста; главата му туптеше бясно, от носа му течеше кръв, пръстите на дясната ръка си ги усещаше като счупени и безполезни. Ръкавиците му бяха изчезнали. Втренчи се надолу в мъглата, но не видя нищо.