Тя седеше неподвижно и го слушаше. Какво ли можеше да й каже той? „Съжалявам, че убих съпруга ви, мисис Фенън, но просто изпълнявах дълга си. (Дълг към кого, боже мой?) Преди двадесет и четири години е бил в комунистическата партия в Оксфорд; скорошното му повишение му е давало възможност за достъп до много секретна информация. Някой се е престарал, написал ни е анонимно писмо и ние нямахме друг избор, освен да предприемем нещо. Разследването е предизвикало силно меланхолични настроения в съпруга ви и го е довело до самоубийство.“ Само че не каза нищо от това, което премина през мислите му.
— Това беше като игра — обади се тя внезапно, — някакъв нелеп опит за уравновесяване на идеи; нямало е нищо общо с него или с която и да е жива личност. Защо сте се заловили с нас? Вървете си в Уайтхол и търсете други шпиони там, където кроите плановете си. — Направи пауза и единственият признак за някакви емоции идеше от разгорещения поглед на тъмните й очи. — Вие страдате от старо заболяване, мистър Смайли — продължи тя, като извади цигара от кутията на масичката, — а аз съм виждала твърде много негови жертви. Умът се отделя от тялото, губи връзка с действителността, започва да властвува над някакво картонено кралство и безчувствено да крои гибелта на своите картонени жертви. Понякога обаче преградата между вашия свят и нашия не е толкова здрава — на папките им порасват глави, ръце и крака, а това вече е ужасното, нали? Освен досиета, имената имат и семейства, имат и човешки мотиви, за да обяснят тъжните папчици и измислените грехове, скрити между папките им. Не ви завиждам, когато се случва нещо подобно.
Направи кратка пауза, после продължи:
— Също като Държавата и Народа. Държавата и тя е нещо нереално, символ на нещо несъществуващо, празнота, ум без тяло, игра с облаци в небето. Но държавите започват войни, нали така, хвърлят и хора в затворите? Да занимаваш мислите си с доктрини — колко пречистено! Сега и двамата със съпруга ми сме пречистени, нали?
Беше вперила поглед в него. Сега акцентът й се чувствуваше по-силно.
— Вие се отъждествявате с държавата, мистър Смайли. Нямате място сред живите хора. Пуснахте бомба от вашето висине — сега не идвайте, за да видите кръвта или да чуете писъците.
Не бе повишила тон. Гледаше над него, някъде далеч отвъд.
— Имате шокиран вид. Предполагам, че трябва да плача, но вече нямам сълзи, мистър Смайли, очите ми са пресъхнали — рожбите на мъката ми са мъртви. Благодаря ви, че ме посетихте, мистър Смайли. Вече можете да си вървите, тук няма нищо повече за вас.
Той седеше изпънат на стола, поставил пълните си длани върху коленете си. На лицето му бяха изписани едновременно притеснение и святост, също като на бакалин, който трябва да чете от Библията. Лицето му бе пребледняло и кожата му проблясваше по слепоочията и горната устна. Само под очите му се бе запазил някакъв цвят — морави полумесеци, прорязани от тежките рамки на очилата му.
— Вижте, мисис Фенън, този разговор беше почти формалност. Струва ми се, че то се понрави на съпруга ви, дори си мисля, че с удовлетворение се отърва от този товар.
Как може да говорите така, как можете, вижте…
— Казвам ви, че е вярно. Ами че ние дори не го проведохме в някоя канцелария — когато го посетих, видях че през кабинета му се минава за две други стаи, затова излязохме в парка и така стигнахме до едно кафене. Едва ли някой ще нарече това инквизиция. Дори му казах да не се притеснява, наистина му го казах. Не мога да проумея писмото, то не…
— Не ме притесни писмото, мистър Смайли. Притесни ме това, което той сподели с мен.
— Какво искате да кажете?
— Сподели, че е много притеснен от разговора. Когато се върна понеделник вечер, беше страшно отчаян, почти не можеше да говори. Строполи се в едно кресло и не искаше да се помръдне. Убедих го да си легне. Дадох му успокоително, което го държа половината нощ. На сутринта още говореше за това. Не излезе от ума му до самата му смърт.
Откъм горния етаж се разнесе звънът на телефон. Смайли се надигна.
— Извинете, но ме търсят от службата. Ще разрешите ли?
— В предната спалня е, точно над нас. Смайли се запъти нагоре по стълбището в
състояние на пълна обърканост. Какво ще каже сега на Мастън?
Вдигна слушалката и механично изговори номера, изписан на телефона:
— Уолистън 2944.
— Обаждаме се от телефонната централа. Добро утро. Поръчали сте събуждане за осем и половина.
— О… о, да, много ви благодаря.
Постави слушалката обратно, благодарен за тази пауза. Хвърли кратък поглед на спалнята. Това беше спалнята на Фенънови, строга, но с удобства. Пред газовата камина имаше две кресла. Смайли си спомни, че Елза Фенън била прикована на легло в продължение на три години след войната. Сигурно навикът да седят пред камината вечер им бе останал от онова време. Нишите от двете страни на камината бяха пълни с книги. В далечния ъгъл имаше бюро с пишеща машина. В обстановката се долавяше нещо интимно и трогателно и може би за пръв път Смайли почувствува непосредствено ужаса на смъртта на Фенън. После пое надолу към гостната.