За момент като че ли момчето се замечта. Устните му леко се отвориха, погледът му доби блясък. Но след това видя книгите върху бюрото, сметалото и моливите.
— Ще стана счетоводител.
— Така ли?! — изкрещя мистър Дий, изгубил контрол над себе си. — Няма да станеш счетоводител, хлапе такова — ще станеш магьосник! Което е било добро за всичките ти прадеди, ще бъде добро и за теб — кълна се в пъкъла! Пак ще си поговорим, мой човек, пак ще си поговорим!
И излезе бесен от стаята.
Това не впечатли особено Мортън, който спокойно отвори една книга по счетоводство и продължи заниманията си.
Мистър и мисис Дий седяха мълчаливо на дивана. Жената старателно наплиташе въже за ловене на вятър, но мислите й бяха другаде. Бащата мрачно съзерцаваше протърканото петно на килима. Най-сетне се обади:
— Много съм го разглезил. Единственият изход е Боарбас.
— О, не! — беше моменталната реакция на мисис Дий. — Много е малък още.
— Какво, да не би да искаш синът ни да се посвети на счетоводството? Да стане най-обикновен драскач, вместо да се посвети изцяло в служба на Черния повелител?
— Не искам, разбира се. Но Боарбас…
— Знам, знам. И без друго се чувствам като убиец.
Няколко минути седяха мълчаливо. Накрая мисис Дий плахо продума:
— А защо да не извикаме баща ти? Сигурна съм, че ще ни помогне — той обичаше Мортън.
— Да, обичаше го. Само че трябва ли да го безпокоим? Все пак, минаха едва три години, откакто почина.
— Така е — съгласи се мисис Дий и разплете един грешен възел от въжето за ловене на вятър. — Обаче сме поставени пред дилемата: или да извикаме стария джентълмен, или да призовем Боарбас.
Мистър Дий се предаде пред този железен аргумент. Вариантът с дядото на Мортън беше много по-приемлив от този с Боарбас. Започна приготовленията за призоваване на мъртвия си баща. Сложи на килима прах от рога на еднорог, нокът от прилеп и парче от драконов зъб.
— Къде си дянала магическата ми пръчка?
— Прибрах я в торбата при стиковете за голф.
Мистър Дий взе пръчката, застана над купчината магически атрибути и започна да я движи, като изговаряше трите думи за освобождаване на духове. Накрая изрече името на баща си.
От килима веднага се издигна тъмна струйка дим.
— Здравей, татко! — поздрави мисис Дий.
— Много съжалявам за безпокойството — започна мистър Дий, — но синът ни Мортън, твоят внук, не желае да стане магьосник. Представяш ли си? Иска да става… счетоводител!
Димът потрепери, изправи се и изписа една от тайните руни.
— Да, да — отговори мистър Дий. Опитвахме се да го убедим. Но той остава непреклонен.
Димът отново промени формата си и изписа друга руна.
— Да, и ние сме на мнение, че така е най-добре. Ако успееш да го уплашиш истински, той ще забрави глупавото счетоводство. Знам, че е жестоко, но все пак е за предпочитане пред Боарбас.
Струйката дим кимна и се устреми към стаята на Мортън. Мистър и мисис Дий се отпуснаха на дивана и зачакаха.
Вратата на стаята се отвори с гръм и трясък, като от чудовищен порив на вятъра. Момчето вдигна глава, смръщи вежди и продължи да чете.
Пушекът прие очертанията на грифон с акулова опашка. Ревна гръмовно и се присви готов за скок.
Мортън хвърли бърз поглед, повдигна рамене и продължи да попълва цифри в една от колонките.
Крилатият лъв стана на триглав гущер. От хълбоците му шуртеше кръв. Запристъпя към момчето, бълвайки огън с трите си уста.
Мортън записа и последната цифра в колонката, събра ги, провери резултата със сметалото и чак тогава удостои гущера с бегъл поглед.
Димът реши, че видът му явно не е достатъчно ужасен и се превърна с крясък в огромен прилеп. Закръжи над момчето, издавайки страховити звуци.
Мортън пренебрежително се усмихна и започна да попълва нова колонка.
Мистър Дий не издържа и кресна:
— По дяволите! Не те ли е страх?!
— От какво? — невинно попита Мортън. — От него ли? Та това е дядо.
Димът прие обичайната си форма. Кимна тъжно към сина си, поклони се на снаха си и изчезна.
— Довиждане, дядо — извика след него Мортън.
После стана от стола и отиде да затвори вратата.
— Край — изкоментира мистър Дий. — Синът ни е станал твърде самонадеян. Остава ни само Боарбас.
— Не! — жена му изглеждаше сломена.
— Мисля, че нямаме друг избор.
— Така е — отговори мисис Дий. На очите й напираха сълзи. — Но ти знаеш как се справя Боарбас с децата. Никога не остават същите.
Мистър Дий запази каменно изражение.
— Да, но не мога да му помогна по друг начин.
— Той е толкова малък — проплака майката. — Това… Срещата с Боарбас ще го травматизира.