Де Вор се усмихна, изправи се и заобиколи масата.
— Щефан, това не е въпрос на избор, а на необходимост. Те имат нужда от някой като нас. Помисли си за загубите, които претърпяха.
Възнамеряваше да говори още, с цел да очертае плана си, когато някой настоятелно почука на вратата.
Де Вор хвърли поглед и срещна очите на Леман. Беше наредил на лейтенант Виганд да не го безпокоят, освен за нещо жизненоважно.
— Влез!
Виганд направи две крачки, после застана мирно и наведе глава.
— Има обаждане по кодирания канал, сър. Означено с тройно „А“.
Де Вор присви очи, съзнавайки колко внимателно го наблюдава Леман.
— Кой е?
— Щифел, сър. Казва, че няма много време.
„Щифел“ беше кодовото име на намиращия се в Александрия Ото Фишер. Де Вор се поколеба за момент — умът му бързо пресмяташе възможностите, — после кимна.
— Добре. Свържи ме.
Нямаше картина, гласът на Фишер беше изкуствено модулиран, за да се избегне и най-малката възможност да бъде разпознат.
— И така, Щифел, какво има?
— Луната залезе, сър. Оттогава измина почти час.
Де Вор затаи дъх.
— Как?
— Беше затъмнена.
Де Вор изненадано погледна към Леман. Поколеба се за миг в размисъл, после отново заговори.
— Колко души знаят за това?
— Трима, може би четирима.
— Добре. Задръж така. — Той мислеше бързо. — Кой охранява нашата залязла луна?
— Никой. Една камера…
— Отлично. Слушай сега…
Набързо обясни всичко, което искаше да каже, после прекъсна връзката — знаеше, че Фишер ще направи точно каквото го е помолил.
— Кой е мъртъв?
Де Вор се обърна и отново погледна Леман. Лицето му, както и тонът му, изглеждаха напълно лишени от каквото и да е любопитство, сякаш въпроса си бе задал от чиста учтивост, а отговорът му беше съвсем безразличен.
— Ван Хсиен — отговори Де Вор. — Изглежда, е бил убит в леглото.
Ако беше очаквал албиносът да изрази изненада, би останал разочарован. Но Де Вор познаваше младия мъж добре.
— Разбирам — каза Леман. — Знаеш ли кой го е направил?
— Зная кой е изпълнителят, но не и за кого работи.
Де Вор отново седна зад масата си, после погледна към Леман.
— Бил е Сун Ли Хуа.
— Сигурен ли си в това?
— Не съм сигурен, не. Но бих заложил милион юана на това.
Леман се приближи и застана до ръба на масата.
— И сега какво?
Де Вор срещна погледа му за кратко, после отново наведе очи надолу, към дъската.
— Ще чакаме. Докато пак научим нещо от Щифел. След това започва купонът.
— Купонът?
— Да, купонът. Ще видиш. Сега обаче върви, Щефан. Почини си. Ще ти се обадя, когато имам нужда от тебе.
Той осъзна, че все още държи бялото камъче. То лежеше в дланта му като малка луна — студена, овлажнена от потта му. Разтвори пръсти и я загледа, след това я повдигна и я избърса. Петдесет и деветият камък.
Играта се бе изменила драстично, везните се бяха наклонили в негова полза. Луната залезе. Затъмнена.
Де Вор се усмихна, след това кимна на себе си, внезапно разбрал къде да играе с камъка.
Мъртвият танг си лежеше необезпокояван там, където го беше оставил — дългите му сиви коси бяха разпилени по възглавницата, ръцете му — отстрани на тялото, дланите — обърнати нагоре. Фишер се спря за момент, погледна към тялото, вдиша дълбоко и се подготви. След това, съзнавайки, че не може да се бави повече, се наведе и сложи ръка зад студения, вдървен тил, повдигна главата и опъна косата зад ухото.
Физически не беше трудно да го направи — плътта лесно се разтваряше пред ножа, кръвта спря почти веднага, след като бе протекла. И все пак съзнаваше дълбоката, почти завладяваща съпротива вътре в себе си. Това беше танг! Син на небето! Потръпна, пусна прорязаната плът, след това обърна главата и направи същото и от другата страна.
Положи главата на възглавницата и отстъпи назад. Беше ужасен. Външно изглеждаше спокоен, почти леден, овладял се, но вътрешно беше разтърсен от необясним, почти религиозен страх от това, което правеше. Пулсът му се ускори, стомахът му се разбунтува и през цялото време част от него му повтаряше: „Какво правиш, Ото? Какво правиш?“
Ужасен, той се взря в двете дебели въпросителни от плът, които сега лежаха на възглавницата, отделени от главата на притежателя си, после се окопити и се пресегна да ги вземе. Извади малка чантичка от якето си и ги пусна в нея, после я закопча и я върна в джоба си.
Ван Хсиен си лежеше там, величествен дори и в смъртта си, безучастен към всичко, което правеха с него. Фишер се взря в него за момент хипнотизиран, изпълнен със страхопочитание пред мощта на притихналата фигура. После, осъзнавайки, че губи време, отново се наведе над тялото, за да приглади косата на мястото й, да прикрие обезобразените части.