Ван Та-хун стоеше на прага на бащината си стая, взирайки се навътре; гърлото му се стягаше от страх. Той се извърна и умоляващо погледна Миен-ло.
— Не мога.
— Вие сте танг — отговори му строго Хун. — Вие можете.
Младият мъж преглътна, после отново се обърна, стиснал юмруци.
— Аз съм танг — повтори той. — Танг на Град Африка.
Хун Миен-ло спря за секунда, наблюдавайки го как прави първите няколко колебливи стъпки към вътрешността на стаята, съзнавайки колко важни са следващите минути. Та-хун беше приел факта, че баща му е мъртъв. Сега трябваше да открие как е умрял старецът. На първо място трябва да научи каква е ориста на кралете.
А ако това го подлуди?
Хун Миен-ло се усмихна вътрешно, после пристъпи в стаята. Кралете и преди бяха луди. Освен това какво друго представляваше един крал, ако не просто символ — видимият знак на системата за управление? В случай че Градът е управляван, има ли някакво значение кой издава заповедите?
Той се спря до стола на стареца, наблюдавайки как младият мъж се приближава към леглото. Дали наистина бе забелязал, питаше се той. Все пак Та-хун беше твърде тих, твърде сдържан. В този момент младият танг се обърна и го погледна.
— Знаех си — каза кротко той. — От мига, в който ми го каза, знаех, че е убит.
Хун Миен-ло изпусна дъха си:
— Знаехте ли?
Той погледна надолу. Там, до него, върху възглавницата, лежеше четката за коса на танга. Наведе се и я взе, изучавайки я за кратко, оценявайки великолепното изящество на дръжката й от слонова кост, съвършенството на изработката й. Възнамеряваше да я върне на мястото й, когато забеляза няколко кичура от косата на стария танг, оплетени измежду зъбците й — дълги, бели кичури, почти прозрачни в своята белота; после отново погледна към Ван Та-хун.
— Как се чувствате, чие хсия? Достатъчно добре ли сте, за да се видите с другите, или да го отложа?
Ван Та-хун го погледна, след това се извърна и се втренчи в баща си. Беше притихнал, неестествено спокоен.
„Вероятно е това — мислеше си Хун. — Вероятно нещо в него се е пречупило и това спокойствие е първият знак.“ Но при Та-хун нямаше и следа от лудост — само някакво усещане за достойнство и дисциплинираност, изненадващи поради своята неочакваност.
— Нека другите да дойдат — каза той, а в гласа му нямаше и сянка на страх, очите му изпиваха гледката на мъртвия му баща. — Няма смисъл да се отлага.
Хун Миен-ло се поколеба, изпълнен изведнъж с неувереност, после се обърна и се запъти към вратата, каза на пазача да доведе Фишер и Сун Ли Хуа. След това отново се върна в стаята.
Ван Та-хун стоеше до леглото. Беше взел нещо и го душеше. Хун Миен-ло се приближи до него.
— Какво е това? — попита Та-хун, подавайки му една купа.
Беше съвършено изделие от порцелан. Кръглата форма и превъзходният бледолилав емайл доставяха наслада на окото. Хун въртеше купата в ръцете си; на устните му се появи бледа усмивка. Това беше съд от преди много години, вероятно Кан Хси… а може би пък не — цветът не пасваше. Но не това искаше да знае Та-хун. Той беше питал за остатъка в него.
Хун го помириса — тежката, мускусна миризма му се стори странно позната. После, като чу гласове, идващи от вратата, се обърна. Бяха Сун Ли Хуа и капитанът.
— Управителю Сун — попита той, — какво имаше в тази купа?
Сун се поклони ниско и влезе в стаята.
— Това беше приспивателно, чие хсия — каза той с все още сведена глава, обръщайки се към новия танг. — Доктор Юе го приготви.
— И какво имаше в него? — попита Хун, объркан от отказа на Сун да отговори на него.
Сун Ли Хуа се поколеба за момент.
— Имаше семена хо йе против безсъние, чие хсия.
— Хо йе и какво още? — настоя Хун, който познаваше специфичния мирис на семената от лотос.
Сун погледна за миг към младия танг, сякаш очакваше подкрепа от него, после отново наведе глава.
— Беше смесено със собствената ян-есенция на танга, чие хсия.
— А-ха — кимна той, вече разбирайки.
Остави купата и се извърна, за да огледа стаята — забеляза свежите цветя до леглото, дрехите на танга, закачени на скрина, готови за сутринта.
Погледна към Фишер.
— Пипано ли е нещо?
— Не… ваше превъзходителство.
Забеляза колебанието му и осъзна, че макар и да знаеха колко важен е станал изведнъж, те всъщност не знаеха как да се обръщат към него. „Трябва да си имам някаква титла — мислеше си той. — Може би «министър». Някой белег, който да изисква уважението им.“
Обърна се, гледайки към отворената врата, която водеше към балкона.