— Оттам ли е влязъл убиецът?
Фишер отговори веднага:
— Не, ваше превъзходителство.
— Сигурен ли сте?
— Определено, ваше превъзходителство.
Хун Миен-ло се обърна изненадан.
— Как така?
Фишер погледна към камерата, после пристъпи напред.
— Всичко е записано, ваше превъзходителство. Помощниците на Сун Ли Хуа, братята Йин Фу и Йин Чай, са убийците. Те са влезли в стаята малко след като управителят Сун е дал лекарството на танга.
— Господи! А хванахте ли ги?
— Все още не, ваше превъзходителство. Но тъй като след убийството никой не е напускал двореца, то те трябва да са някъде тук. Дори и в този момент хората ми претърсват двореца, за да ги открият.
Та-хун наблюдаваше всичко това с удивление, с полуотворени устни и широко разтворени, втренчени очи. Хун Миен-ло го погледна за миг, след това отново се обърна към Фишер и кимна леко.
— Добре. Но ги искаме живи. Възможно е да са действали от името на някой друг.
— Естествено, ваше превъзходителство.
Хун Миен-ло се извърна, отиде до отворената врата, дърпайки встрани тънката, прозрачна копринена завеса, и излезе на балкона. Вън беше студено, луната — ниско, от лявата му страна. Отдясно сиянието на далечния фар прорязваше мрака, осветявайки за миг тъмните води в делтата на Нил и понасяйки се из околната пустиня. Остана там за миг, поставил ръце на парапета, взрян в здрача на реката, течаща някъде там долу.
Така, значи бяха Фу и Чай. Те бяха изпълнителите. Но кой стоеше зад тях? Кой друг освен самия него желаеше смъртта на стареца? Сун Ли Хуа? Може би. Освен това Ван Хсиен го беше унижил пред синовете си, когато Сун го бе помолил да повиши братята му, а тангът му отказа. Но това се беше случило много отдавна. Преди почти три години. Ако е бил Сун, то защо сега? И във всеки случай Фишер каза, че Сун е бил като луд, когато е отишъл при него, възбуден и ужасен.
Кой тогава? Кой? Напрегна мозъка си, но в съзнанието му не се появи отговор. Ван Со-леян? Той поклати глава. Защо ще му е власт на този пройдоха? Какво би могъл да стори с нея, освен да се изпикае отгоре й, когато я получи? Не, малкият брат на Та-хун беше добър само за креватни авантюри и курви, но не и за интриги. Ако не беше и той, то тогава кой?
От стаята се чу отчаян силен плач. Той веднага го разпозна. Беше Та-хун. Обърна се и бързо влезе вътре.
Та-хун го погледна, когато влезе, лицето му беше като прозорец, отворен пред обхваналия го вътрешен ужас. Той се беше навел над баща си, люлеейки главата на стареца, положена в извивката на лакътя му.
— Погледни! — крещеше той на пресекулки. — Погледни какво са направили с него отвратителните боклуци! Ушите му! Взели са ушите му!
Хун Миен-ло го погледна ужасен, после се извърна към Сун Ли Хуа.
Всички съмнения, които таеше към вътрешния шамбелан, моментално се изпариха. Сун стоеше там със зинала уста и изцъклени от ужас очи.
Хун се извърна, умът му беше съвсем объркан. Ушите му! Защо да вземат ушите му? После, преди да успее да се пресегне и да го хване, Та-хун се свлече от леглото и падна безчувствен на пода.
— Принц Юан! Събудете се, баща ви е тук!
Ли Юан се претърколи и седна. На прага стоеше Нан Хо с фенер в едната ръка и със сведена глава.
— Баща ми?
Зад Нан Хо се появи втора фигура.
— Да, Юан. Зная, че е късно, но трябва веднага да говоря с тебе.
Нан Хо отстъпи встрани, поклони се ниско, така че тангът да може да мине, после излезе заднишком, затваряйки тихо вратата след себе си.
Ли Шай Тун седна на леглото на сина си, след това се пресегна, за да запали нощната лампа. На ярката светлина на лампата лицето му изглеждаше пепеляво, а около очите му имаше червени кръгове.
Ли Юан се намръщи.
— Какво има, татко?
— Лоши новини. Ван Хсиен е мъртъв. Убит в леглото си. Още по-лошото е, че това вече се е разчуло. Из долните нива започват размирици. Пин Тяо подстрекават масите към бунт.
— А… — Ли Юан почувства, че стомахът му се свива. Беше се случило това, от което те всички тайно се страхуваха. Войната ги беше обезсилила. Дисперсионистите бяха разпръснати и победени, но днес вече имаше нови врагове, други, които искаха да ги смачкат и да застанат на кормилото на държавата.
Срещна погледа на баща си.
— Какво трябва да се направи?
Ли Шай Тун въздъхна, после погледна настрана.
— Вече говорих с Цу Ма и У Ши. Те са на мнение, че не трябва да правим нищо. Че трябва да оставим пламъците да утихнат от само себе си.
Той замълча, след това сви рамене.
— Напрежението се е повишило твърде много. Може би засега ще по-добре да оставим нещата на естествения им ход.