Выбрать главу

— Не се и съмнявах — отговори Сун, позволявайки в гласа му да се появи нотка на възмущение. — Доктор Юе е доверен служител. Той е служил на танга повече от четирийсет години.

— Разбирам. И все пак хората могат да бъдат купени, нали?

Фишер леко се усмихна, после отново се поклони и веднага напусна стаята.

Сун го наблюдаваше как излиза. „Какво значение има какви подозрения таи той? — мислеше си Сун. — Не може нищо да докаже.“

Обърна се и тръгна към лекарите, които бяха заети с работата си. Единият прикрепяше главата на танга, докато вторият внимателно разглеждаше мястото, където бе отрязано ухото. Щяха да направят нови уши от собствения му генетичен материал, тъй като тангът трябваше да бъде погребан цял. Но къде бяха отишли истинските, засега нямаше никаква следа, точно както нямаше следа от Фу или Чай.

Мистерия…

Сун Ли Хуа се вгледа в безизразното лице на стареца и си пое дълбоко въздух, внезапно изпълнен с чувство на зловещо задоволство. „Да, старче — мислеше си той, — някога ти ме унизи пред синовете си. Отказа да повишиш братята ми. Остави семейството ми в низините. Но сега ти си мъртъв и ние ще се въздигнем въпреки желанието ти. Друг обеща да въздигне семейство Сун, да го направи второ по значимост в Град Африка.“

Той се извърна и се усмихна под маската си на дълбока печал. Беше толкова лесно. Фу и Чай — какви глупаци бяха те! Замисли се, спомни си как ги беше упоил и ги бе заснел да убиват копието на танга. Но те си нямаха и представа от това, знаеха само, че са търсени за престъпление, което не си спомняха да са извършили.

Доверие. Деликатно нещо. Разруши ли се то, и светът пропада заедно с него. А Ван Хсиен беше разрушил доверието му в себе си преди няколко години.

Погледна насреща си и видя отражението си в стенното огледало. „Дали изглеждам по-различно? — чудеше се той. — Дали лицето ми издава станалата с мен промяна? Не. Защото аз съм различен от деня, когато той се отнесе към мен презрително. Тогава за първи път забих ножа в него. Тогава. Останалото беше просто осъществяването на онова, което си бях представял.“

Обърна се и видя Фишер да го наблюдава от прага.

— Е, капитане, открихте ли убийците?

— Все още не, управителю Сун, но ще ги открием. Обещавам ти.

Фишер задържа погледа си върху Сун още за секунда, после го отмести. Беше точно така, както бе казал Де Вор. Сун Лу Хуа е убиецът. Докато Сун беше в кабинета му, Фишер накара лейтенанта да му вземе кръвна проба под претекст, че ще му дават успокоително. Пробата показа това, което Де Вор беше казал, че ще покаже — наличие на наркотика СТ-7, който предизвиква симптоми на силна скръб.

Шокът му, непреодолимата му мъка — и двете бяха предизвикани по химичен път. Защо да се симулират такива неща, ако няма причина? Освен това там имаше и камера. Нямаше начин да се докаже, че е била пипана, но по всяка вероятност е била. Освен самия него само Сун Ли Хуа знаеше комбинацията, само Сун бе имал възможността да го стори. Разбира се, не беше изключено да не са видели как Фу и Чай влизат в стаята, но лейтенантът му беше човек на място — бдителен, внимателен. Той не би пропуснал нещо толкова очевидно. Което означаваше, че касетата с убийството е била записана върху оригиналната.

Но кой стоеше зад всичко това? Хун Миен-ло? Възможно е. Освен това той беше този, който щеше да спечели най-много от смъртта на Ван Хсиен. Но все пак той бе видял със собствените си очи колко почтено, колко добросъвестно се беше отнесъл Хун към своята задача. Не бе позволил нещо да бъде пропуснато, отминато по невнимание — като че ли и той също изгаряше от нетърпение да разбере кой бе разпоредил смъртта на танга.

Сякаш се нуждаеше от това. Защото знаеше, че този, който бе убил танга, можеше да убие отново.

Не. Щеше да убие отново.

— Капитан Фишер…

Той се обърна. Беше Ван Та-хун. Фишер се поклони ниско, като в същото време се чудеше къде ли е трябвало да отиде Хун Миен-ло.

— Да, чие хсия?

— Открихте ли ги вече?

Той се поколеба. Вече бяха изминали почти трийсет минути, откакто започнаха издирването на двамата помощници на Сун, а от тях все още нямаше и следа.

— Не, чие хсия. Страхувам се, че…

Замлъкна удивен. На прага зад Ван Та-хун се беше появил мъж с разрошена коса и разкъсани дрехи. В ръката си държеше окървавен нож.

— Ван Со-леян!

Та-хун рязко се обърна и изкрещя, после направи две неуверени крачки назад, сякаш се страхуваше от нападение. Но Ван Со-леян просто се засмя и хвърли ножа на земята.

— Копелетата! Нещастниците се бяха скрили в моята стая. Единият ме поряза ето тук — той смъкна своето пау и показа тънка червена ивица на врата си. — Прободох го заради това. Другият пък се опита да ми вземе ножа, но и той си го получи след малко.