Сви рамене, после натисна копчетата на ръчния си часовник, осъществявайки връзка с пилота.
— Аз съм сред пясъците на запад от тръбопровода, близо до мястото, където току-що имаше експлозия. Вземете ме веднага.
— Разбрано, майоре.
Той се извърна и даде два предупредителни изстрела в посока към празния праг, след това закрачи през пясъците, после коленичи с лице към станцията.
Една част от него видя издигащия се над огромния тръбопровод и приближаващ към него кораб, докато друга част от него наблюдаваше вратата, изчаквайки евентуално раздвижване. След това вече беше на кораба, който отново се издигаше, и трябваше да премисля други неща. Отстрани на станцията имаше вградена оръдейна кула. Нищо кой знае какво, но оръдието лесно можеше да свали лек двуместен кораб като техния. Когато се издигнаха, той видя как то започна да се извърта. Тогава се наклони към пилота, за да зареди ракетните снаряди на кораба, и изпрати две копринени буби, спускащи се бързо надолу към купола.
Огромно огнено кълбо се издигна в небето, като отново и отново се претъркулваше все по-високо. След миг взривът разтърси и малкия кораб.
— Куан Ин!! — изкрещя пилотът. — Какво, по дяволите, правите?
Кар ядосано погледна младия хан.
— Просто продължавай да летиш.
— Но станцията…
Огромният купол беше срутен. Двата най-близки до него купола бяха в пламъци. Хора се стичаха от съседните сгради — шокирани и ужасени от това, което виждаха. Когато Кар се издигна и отдалечи от колонията, видя как краят на прекъснатия тръбопровод се извива и после бавно се вдига във въздуха като гигантски червей. От дузината спукани тръби бликаше вода, бързо охлаждана от студения въздух.
— Ай я! — каза младият пилот с глас, изпълнен с болка и безпокойство. — Това е катастрофа! Какво направихте, майор Кар? Какво направихте?
— Приключих — отговори Кар, ядосан, че момчето вдига толкова шум за нищо. — Сложих край на войната.
На разстояние четиристотин милиона ли, долу в Чун Куо, Де Вор влезе в едно помещение и се огледа. Стаята беше оскъдно мебелирана, неукрасена — изключение правеше само едно знаме, закачено на стената зад масата. На него бяха изобразени белите външни очертания на риба на син фон. Около масата седяха петима души — трима мъже и две жени. Носеха обикновени светлосини униформи, по които нямаше никакви отличия или знаци, удостоверяващи ранга им. Двама от тях — един мъж и една жена — бяха хан. Последният факт изненада Де Вор. До него бяха стигнали слухове, че Пин Тяо мразят хан. Но нямаше значение. Те мразеха властта, а това беше достатъчно. Той можеше да ги използва — все едно дали бяха хан или не.
— Какво искате?
Говорител им беше мъжът, седнал в средата: нисък и набит, с тъмни, проницателни очи, пълни устни и дълъг нос. Веждите му бяха дълги, а рядката му сива коса капеше. Де Вор знаеше за него от рапорта, който бе получил. Казваше се Гезел. Бент Гезел. Той беше водачът им или поне човекът, от когото тази странна организация на т.нар. равноправни индивиди получаваше нареждания.
Де Вор се усмихна, после кимна към масата, разпознавайки прозрачната координатна мрежа, която лежеше пред Гезел.
— Виждам, че разполагате с картата.
Гезел присви очи, докато за кратко го изучаваше.
— Половината карта, но все едно. Това е ваша работа, нали, ши Търнър? Или греша?
Де Вор кимна, последователно погледна всеки един от тях — веднага се виждаше колко подозрително бяха настроени към него. Възнамеряваха да отхвърлят предложението му, каквото и да беше то. Но той го бе очаквал. Не си и беше помислял, че ще е лесно.
— Искам да се договоря с вас. Давам другата половина от тази карта, както и други, подобни на нея, в замяна на вашето сътрудничество в няколко мои плана.
Ноздрите на Гезел се разшириха, очите му добиха сурово изражение.
— Ние не сме престъпници, ши Търнър, независимо от това, което говорят за нас в медиите. Ние сме ко мин! Революционери!
Де Вор предизвикателно погледна Гезел.
— Нещо друго да съм казал?
— Тогава повтарям: какво искате?
Де Вор се усмихна.
— Искам това, което и вие. Да унищожа Седмината. Да сравня всичко със земята и да започна отново.
Усмивката на Гезел беше неприятна.
— Красива реторика. Но можете ли да подкрепите думите си?
Де Вор се усмихна още по-широко.
— Хората ви взеха от мене един пакет. Заповядайте на един от тях да го донесе.
Гезел се поколеба, после направи знак на стоящия зад Де Вор телохранител. Той се върна след секунда с малък, запечатан пакет, който подаде на Де Вор.