— Господи! — каза хан с лице, на което се четеше ужас. Погледна към Хаавикко, изпълнен със страх, и, отстъпвайки назад, се обърна и бързо напусна стаята.
Хаавикко потръпна, после се изви, съзирайки ножа. Не можеше да се изправи. Цялата сила беше напуснала краката му. Нито пък можеше да се пресегне и отново да вземе ножа. Смелостта му се беше стопила. Не му бе останало нищо друго освен срам. Отпусна глава на гърдите си, от очите му потекоха сълзи.
— Прости ми, Веза, не исках…
Веза. Това беше името на любимата му сестра. Ала мъртвото момиче нямаше име. Или поне той не го знаеше.
Чу вратата да се отваря отново и в стаята да отекват стъпки, но не вдигна глава. „Нека ме убият — мислеше си той. — Нека си отмъстят. Няма да е по-малко от онова, което заслужавам.“
Той чакаше примирен, но нищо не се случи. Чу как вдигат момичето и го отнасят, после почувства някой да стои изправен пред него.
Хаавикко бавно повдигна глава и погледна нагоре. Беше Лин Чан.
— Отвращаваш ме — той изричаше думите ядно и злъчно. — Тя беше добро момиче. Мило момиче. Беше ми като дъщеря.
— Съжалявам… — започна Хаавикко със свито гърло. Отпусна глава и се разрида. — Прави с мене каквото искаш. С мене е свършено. Нямам дори пари да ти платя за последната нощ.
Сводникът се изсмя с явно отвращение.
— Разбирам, войниче. Но откакто започна да идваш тук, ти всъщност никога не си си плащал.
Хаавикко го погледна изненадано.
— Не. Хубаво е да имаш приятели. Нали? Добри приятели, които ще те измъкнат, ако си създадеш неприятности. Това е, което ме отвращава най-много у хора като тебе. Вие никога не си плащате. Всичко ви е уредено, нали?
— Не знам какво имате предвид. Аз…
Но Лин Чан избухна в гневен смях, който го накара да млъкне.
— Това. За всичко е платено. Не разбираш ли? Твоите приятелчета уредиха всичко.
Гласът на Хаавикко премина в смаян шепот:
— Всичко…?
— Всичко.
Лин Чан се вгледа в него за секунда с все така голяма погнуса в очите, после се наведе и плю в лицето на Хаавикко.
Хаавикко продължи да стои на колене дълго след като Лин Чан си бе отишъл, храчката върху бузата му беше като символ на срама, който сякаш го изгаряше чак до костите. Беше по-малко, отколкото заслужаваше. Мислеше си за това, което бе казал Лин Чан. Приятели… Какви приятели? Той нямаше приятели, а само партньори в разврата — а те не биха направили нищо за него.
Облече се и излезе да търси Лин Чан.
— Къде е Лин Чан?
Момичето на рецепцията го изгледа за миг така, сякаш той е нещо нечисто и отвратително, изпълзяло от някаква рибарска мрежа, после му подаде плик.
Хаавикко загърби момичето, след това отвори плика и извади от него един-единствен лист. Беше от Лин Чан.
Лейтенант Хаавикко,
Не мога да изразя с думи отвращението, което изпитвам. Ако имаше начин, бих ви накарал да платите за всичко, което сторихте. Но така, както стоят нещата, просто ще ви помоля никога повече да не се появявате в моя Дом. Дори ако само се приближите, ще предам собствения си пълен запис на събитията на властите, били те „приятели“ или не. Чувствайте се предупреден.
Натъпка хартията в джоба на куртката си, после се заклати навън, по-объркан от всякога. Вън, в коридора, се огледа и залитайки тръгна към чешмата с питейна вода, която беше вградена в стената на сградата, точно на пресечката. Напръска лицето си, после се изправи.
Приятели. Какви приятели? Бяха ли те изобщо приятели?
Лин Чан знаеше кои са, но той дори не можеше да се приближи до Лин Чан. Кой тогава?
Хаавикко потръпна, после се огледа. Някой знаеше. Някой си беше направил труда те да узнаят. Но кой?
Той отново се замисли за момичето и изстена. „Аз не заслужавам този шанс“ — каза си той. И все пак беше там — свободен, с погасени дългове. Защо? Стисна зъби и докосна засъхналата на бузата му храчка. Това му даваше повод да продължи. Да разбере кой. И защо.
Де Вор свали ръкавиците си и ги хвърли на масата, след това се извърна, изправи се лице в лице със своя лейтенант Виганд и наведе глава, за да извади от очите си лещите.
— Ето — той подаде лещите на Виганд, който ги постави внимателно в малката пластмасова кутийка, приготвена предварително. — Изследвайте ги. Искам да разбера кои са другите четирима.
Виганд се поклони и си тръгна.
Де Вор се извърна и срещна погледа на другия мъж, който беше в стаята.
— Мина чудесно. След два дни ще нападнем Хелмщат.
Албиносът кимна, но не каза нищо.
— Какво има, Щефан?
— Лоши новини. Сорен Бердичев е мъртъв.
Де Вор погледна за миг към младия човек, след това се запъти към бюрото си и седна зад него, започна да работи по докладите, които се бяха натрупали, докато го нямаше. Заговори, без да вдига поглед.