Но сега те бяха мъртви. И двамата положени в своите ковчези, притихнали и студени под земята. А къде бяха духовете им в този момент? Там горе? Между вечните звезди? Или пък съществуваше само една душа — хан, — впримчена и гниеща в земята? Той стисна зъби, борейки се с усещането си за горчивина и загуба. Изграждайки си броня срещу него. Но горчивината си остана. „Дали наистина беше така? — се питаше той. — Дали духовната душа, по, се издига в небето, както казват, или съществува само това тук? Тази земя, това небе и човекът между тях? — Той потръпна. — Най-добре е да не питаш. Най-добре е да държиш подобни мисли надалеч, за да не ти отговори мракът.“
Той потрепери, ръцете му се вкопчиха в камъка. Господи, как му липсваха. Липсваха му повече, отколкото думите можеха да изразят. Запълваше часовете си, като занимаваше съзнанието си с безбройните държавни дела, но дори и така не можеше да спре да мисли за тях. Будувайки, той би попитал: „Къде сте? Къде си ти, Чан Йе, който така сладко се усмихваше? А ти, Ли Цу, моят йин тао, моето малко сладко детенце, моят любимец? Къде сте сега?“
„Убити са — обади се настойчиво един брутален глас вътре в него. — Остават само пепел и горчивина.“
Той се извърна буйно, ядосан сам на себе си. Сега нямаше да може да спи. Така адски изморен, както беше в момента, щеше да лежи — буден, неподатлив на хилядите горчиво-сладки образи, които щяха да го навестят.
— Сун Ли Хуа! — извика той нетърпеливо, като с една ръка поотмести встрани прозрачната завеса. — Донеси ми нещо за сън. Може би хо йе или може би тон чи.
— Веднага, чие хсия.
Вътрешният шамбелан се поклони ниско и отиде да изпълни онова, което му беше наредено. Ван Хсиен го наблюдаваше как тръгва, после се извърна и погледна към огромното ниско легло, разположено в далечния край на спалнята. Прислугата почти го беше оправила. Копринените чаршафи бяха обърнати, цветята отстрани — сменени, а нощните му роби — извадени и готови за прислужничките.
Лицевата табла на леглото сякаш изпълваше крайната стена; кръгът на Ю лун, Лунния дракон, символа на Седмината, се врязваше дълбоко в дървото. Седемте дракона образуваха голямо колело, техните царствени муцуни се събираха в центъра на главината, гъвкавите им, мощни тела изграждаха спиците, а опашките им — рамката. За момент Ван Хсиен се загледа втренчено в леглото, после кимна, сякаш беше доволен. Но дълбоко в себе си, на равнище, което не би могло да бъде назовано с думи, той чувстваше някакво безпокойство. Войната, убийството на синовете му — тези неща го бяха направили далеч по-неуверен, отколкото беше някога. Вече не можеше да погледне Ю лун, без да се запита какво беше направено в тяхно име през последните пет години.
Бързо и рязко сведе поглед. Пет години. Това ли беше всичко? Само пет кратки години? Така беше. А сякаш бе изминал цял период от шейсет години, откакто „Нова надежда“ беше взривена в небесата и бе обявена войната. Спомняйки си за това, той потръпна и вдигна ръка към веждите си. Това беше отвратителна, порочна война. Война на недостатъчно доверие, в която приятел и враг показваха едно и също усмихнато лице. Битката беше изменила природата — най-дълбоката същност — на Чун Куо. Нищо вече нямаше да е същото.
Той изчака, докато слугите си тръгнаха, отстъпвайки назад с дълбок поклон, отвръщайки очи от лицето на господаря си. След това прекоси стаята и застана пред огледалната стена.
— Стар човек си ти, Ван Хсиен — каза си той меко, след като забеляза дълбоките линии около очите и устата си, жълтото като слонова кост в ирисите, отпуснатата и грапава кожа. — Наричат те Лунното лице. Може би е така. Но тази луна е нараствала и намалявала хиляди пъти, а аз все още не мога да виждам по-ясно на светлината й. Кой си ти, Ван Хсиен? Що за човек си?
Той се извърна, стягайки се инстинктивно, след като чу някакъв шум в галерията отвън, после се отпусна и се усмихна.
Трите момичета се поклониха ниско, после влязоха в стаята. Малката Пчела тръгна направо към него, докато Нежната Върба и Сладката Роса си намериха работа някъде другаде из стаята.
Малката Пчела коленичи пред него, след това погледна нагоре, нейната сладка, непресторена усмивка повдигна духа му, вдъхвайки в старото му сърце усещането за младост и веселие.