— Как се чувстваш тази вечер, добри ми татко?
— Добре съм — излъга той, стоплен от вида й. — А ти, Ми Фен?
— Още по-добре от това, че те виждам, господарю мой.
Той кротко се засмя, после се наведе напред и я докосна по главата нежно, с обичлива привързаност. Малката Пчела беше с него вече пет години — от десетия си рожден ден. За него тя беше като дъщеря.
Той се извърна, наслаждавайки се на познатата гледка: неговите момичета се движат из стаята, приготвят му нещата. За момент това разсея предишното му настроение и го накара да забрави за мрака, който беше съзрял вън и вътре в себе си. Позволи на Малката пчела да му съблече пау-то и да му помогне да седне гол на един стол. После затвори очи и отметна глава назад, докато тя започна да разтрива с масло гърдите и ръцете му. И както винаги досега, нежният натиск на ръцете й по кожата му го разбуди. Нежната Върба се приближи — държеше бледолилава емайлирана купа, докато Сладката Роса го галеше. Нежните й пръсти с фини костици го милваха, поглаждаха го, докато той се възбуди. След това Малката Пчела го изми, изправи го и обви около тялото му обикновена жълта копринена дреха, докато бъде донесена чистата нощна роба.
Той погледна надолу към миниатюрните й деликатни форми — така, както тя стоеше пред него, докато закопчаваше дрехата му — и почувства през тялото му да преминава лека тръпка. Малката Пчела го погледна загрижено.
— Сигурен ли си, че си добре, татко? Да помоля ли някоя от съпругите ти да дойде при тебе?
— Няма нужда, Ми Фен. Не, няма нужда, тази нощ ще спя сам.
Тя закопча и последното от миниатюрните, създаващи трудности копчета, погледна за момент нагоре към лицето му, после сведе поглед, смръщвайки вежди.
— Тревожа се за тебе, чие хсия — каза тя и се извърна, за да вземе една четка от масата до себе си. — Понякога изглеждаш така, сякаш носиш на раменете си всичките световни несгоди.
Той се усмихна и й позволи нежно да го върне отново на стола.
— Аз съм един от Седмината, Ми Фен. Кой друг трябва да изнесе бремето на Чун Куо?
Тя млъкна за момент, пръстите й се опитваха да развържат плътно прилепналите му, прихванати с панделки плитки. После се наведе към него и прошепна в ухото му.
— Синът ти — каза тя. — Защо да не направиш Та-хун свой регент?
Той се изсмя кратко, невесело.
— И да направя от този негов приятел, мошеника Хун Миен-ло, танг, едва ли не да му дам и това име?
Погледна я косо.
— Той ли ти е говорил за това?
— Кой да ми е говорил, татко? Мислех единствено за твоето здраве. Имаш нужда от повече време за самия себе си.
Той се засмя, като видя колко далеч е тя от всякакво хитруване.
— Забрави какво казах, Ми Фен. Освен това аз се наслаждавам на задълженията си.
Сега тя четкаше косата му от върха към краищата, миниатюрното й, съвършено оформено тяло се полюляваше нежно, съблазнително близо до него при всяко докосване на четката. Той можеше да я вижда в отсрещното огледало — да вижда копринените й дрехи, едва прикриващи голотата й.
Въздъхна и отново затвори очите си, завладян от странна смесица от чувства. Мислеше си: „Повечето мъже биха ми завидели. И все пак понякога се чувствам прокълнат. Тези момичета… те биха направили каквото пожелая, без да се поколебаят дори и за миг, и все пак тази мисъл не ми донася радост. Синовете ми са мъртви. Как би могла радостта да оцелее в такова разбито сърце?“
Той потръпна и се изправи внезапно, изненадвайки Малката Пчела и карайки другите да се извърнат и да погледнат към тях. Видяха го как отива бързо до огледалото и застава там, сякаш изпитва голяма болка, като прави гримаси срещу стъклото. След това се обърна, лицето му беше пропито с горчивина.
— Та-хун! — произнесе той съсипан и се хвърли обратно на стола. — Бях глупак, че позволих той да се роди!
Дъхът на трите момичета внезапно спря. Не беше обичайно за Ван Хсиен да произнася такива неща. Малката Пчела погледна към другите и им кимна. След това изчака да си тръгнат, преди да му заговори отново.
Тя коленичи и загрижено вдигна поглед нагоре към лицето му.
— Какво има, Ван Хсиен? Какво те разяжда като отрова?
— Синовете ми! — отговори той в пристъп на внезапна агония. — Синовете ми са мъртви!
— Не всичките ти синове — възрази тя нежно, поемайки ръцете му в своите. — Ван Та-хун е все още жив. Също и Ван Со-леян.
— Един слабак и един развратник! — каза той горчиво, без да я поглежда, втренчен в пространството зад нея. — Имах двама добри, силни синове. Праведни, почтени мъже, притежаващи най-изтънчените качества на майка си. А сега…