Лейтенантът отново се извърна към своите монитори и съвестно ги заизучава.
— Съгласен съм. Но къде ще теглят чертата? Как ще могат да различат тези, които действат активно против тях, от онези, които са чисто и просто безпомощни?
Фишер сви рамене.
— Не знам, Волф. Наистина не знам.
Обсъждаха най-новата вълна на конфискации и изселвания — тема, която напоследък не слизаше от устата на хората. През последните осемнайсет месеца повече от 180 000 семейства от Първо ниво бяха „изпратени долу“, а всичкото им имущество — конфискувано от Седмината като наказание за тъй наречената им „подривна дейност“. Други 5 000 семейства просто изчезнаха от лицето на Чун Куо — и то, според изискванията на закона, до трето поколение — заради активно предателство спрямо Седмината. Но сега, когато войната беше в последната си фаза и броят на шумните митинги за мир нарастваше ежедневно, конфискацията стана деликатна тема и основната ябълка на раздора между онези, дето настояваха за възмездие, и другите, които просто искаха да загасят пламъците на омразата и горчивината, които това възмездие би разпалило.
Лейтенантът се извърна и замислено се вгледа в капитана.
— Чух дори да се говори за повторно отваряне на Къщата.
Фишер строго погледна своя младши офицер, гласът му изведнъж стана твърд.
— Най-добре ще направиш, ако забравиш за подобни разговори, лейтенант.
— Слушам, сър — лейтенантът кимна леко, после се обърна към своите монитори.
За момент Фишер се втренчи в гърба на Ран, след това се облегна назад и се прозина. Беше малко след два — часът на Вола. Дворецът беше притихнал, екраните — празни. След един час смяната му щеше да свърши и той можеше да поспи. Усмихна се. Така ще е, ако Лоте го остави да спи.
Почеса се по врата, после отново се облегна напред и се захвана с документацията си. Едва беше започнал, когато вратата от дясната му страна се отвори с трясък. Той моментално скочи с изваден пистолет и се прицели към прага.
— Сун Ли Хуа! Какво става, по дяволите?
Вътрешният шамбелан изглеждаше ужасно. Копринените му дрехи бяха раздрани, косите му — разрошени. Облегна се на рамката на вратата с широко отворени от уплаха очи, с бузи, мокри от сълзи. Протегна силно треперещата си ръка, после поклати глава; устните му се движеха, без да издадат звук. Когато все пак успя да проговори, гласът му беше дрезгав и неестествено висок:
— Тангът…
Фишер бързо погледна към монитора, който показваше спалнята на Ван Хсиен, после — пак към Сун Ли Хуа.
— Какво има, управителю Сун? Какво се е случило?
За момент изглеждаше, че Сун Ли Хуа не е в състояние да говори, след това се свлече на колене. Силно, мъчително ридание разтърси цялото му тяло. После погледна нагоре, очите му бяха диви, обезумели.
— Нашият господар, тангът. Той е… мъртъв.
Фишер го беше разбрал в мига, в който видя Сун Ли Хуа; бе усетил как стомахът му се свива от страх, но не искаше да го узнае — определено не искаше.
— Как? — чу се да казва. После, като разбра какво означава това, погледна към своя лейтенант — да го обезоръжи предварително, да го спре да не включи главната алармена инсталация, която щеше да разбуди целия дворец.
— Не пипай нищо, Волф. Не и докато не ти наредя. Веднага извикай Курт и Алън.
Обърна се към Сун:
— Управителю Сун, кой друг знае? На кого другиго каза?
— На никого — отговори Сун. Гласът му едва се чуваше. — Дойдох направо тук. Не знаех какво да правя. Те го убиха. Убиха го, докато спеше.
— Кой? Кой го уби? Какво имаш предвид?
— Фу и Чай. Сигурен съм, че са били те. Камата на Фу…
Фишер преглътна ужасен.
— Те са го намушкали? Твоите двама помощници са го намушкали?
Той се обърна към лейтенанта:
— Волф, направи две копия от наблюдателната касета. Изпрати едното на маршал Толонен в Бремен, а другото — на генерал Хелм в Рио.
— Слушам, сър!
Фишер бързо премисляше всичко. Никой нищо не знаеше. Все още не. Само той, Волф и Сун Ли Хуа. И убийците, разбира се, но те не биха казали на никого. Отново се обърна към лейтенанта:
— Пази управителя Сун. Когато дойдат Курт и Алън, задръж ги, докато се върна. И, Волф…
— Сър?
— Не казвай никому нищо. Още не. Разбрано?
Ван Хсиен лежеше по гръб, лицето му беше спокойно, сякаш спеше, но вече бледо — почти като на хун мао. Фишер се наведе към него и попипа врата му, търсейки пулс. Нищо. Тялото беше студено. Тангът беше мъртъв поне от час.