Фишер потръпна и отстъпи, докато още веднъж оглеждаше тялото. Копринените чаршафи бяха тъмни, лепкави от кръвта на стареца. Малката кама със сребърна дръжка стърчеше от голата гръд на танга, острието беше забито досами дръжката. Той присви очи в размисъл. Беше необходима сила, за да се постъпи така дори и със спящ човек. И не просто сила. Не беше толкова лесно един човек да убие друг. За тази работа трябваше воля.
Би ли могъл Фу да го направи? Или Чай? Фишер поклати глава. Той не можеше да си представи, че го е направил някой от тях. И все пак, ако не бяха те, тогава кой?
Огледа се наоколо, отбелязвайки положението на нещата. После взе решение, обърна се и напусна стаята; знаеше, че има на разположение само няколко минути.
На масата пред Де Вор лежеше дъска, разчертана на части — деветнайсет на деветнайсет — и шарена от покриващите я черни и бели камъчета. По-голямата част от нея беше празна — само в горния десен ъгъл, в чу, на запад, камъчетата бяха нагъсто. Там беше водена първата фаза на битката, като черните здраво бяха притиснали белите в ъгъла, бавно ги задушаваха и заслепяваха, докато накрая цялата група бе мъртва, а камъчетата — махнати от дъската. Това беше древна игра — една от десетте игри от Западното езеро, играна през 1763 г. от двамата велики владетели на Хай-нин — Фан Си-пин и Су Тин-ан. Той я играеше често по памет, спирайки, както и сега, на петдесет и деветия ход, питайки се какво ли е избрал тогава Фан, играещ с белите. Това беше елегантна, увлекателна игра, двамата господари — с толкова изравнени сили, ходовете им — толкова добре премислени, че той изпитваше тръпка на удоволствие в очакване на това, което щеше да последва. Все едно, не можеше да помогне с нищо, но можеше да търси онези тесни пътечки, по които начинът на игра на всеки един би могъл да се усъвършенства.
Де Вор вдигна очи от дъската и погледна към младия човек, изправен с гръб към него в противоположния ъгъл на стаята. След това извади от джоба на якето си тънка като вафлена кора брошура от прозрачна хартия, разви я и я изправи.
— Щефан, чувал ли си за тази нова група — Пин Тяо!
Леман се извърна с безизразно лице. Приближи се, взе брошурата и внимателно я разгледа. След това отново погледна Де Вор — студените му розови очи не казваха нищо.
— Да, чух за тях. Типове от долните нива, нали? Защо се интересуваш от тях?
— Човек трябва да се интересува от много неща — тайнствено отговори Де Вор, навеждайки се напред, за да вземе едно бяло камъче, и го задържа в ръка.
— Пин Тяо иска това, което искаме и ние — да унищожим Седмината.
— Да, но те биха унищожили и нас — и то с радост. Те са терористи. Искат само да разрушават.
— Зная, но дори и така могат да ни бъдат полезни. За известно време бихме могли да вървим по същия път, не мислиш ли?
— А после?
Де Вор леко се усмихна. Леман го знаеше толкова добре, колкото и той самият. После между тях щеше да има война. Война, която той щеше да спечели. Отново погледна надолу към дъската. Петдесет и деветият ход. Как би играл той на мястото на Фан? Усмивката му стана по-широка, по-естествена. Колко пъти го беше премислял. Сто? Хиляда? И винаги, неизбежно би решил да направи хода на Фан — да вземе черното на 4/1, за да си осигури временно свободно за дишане пространство. На това място нещата бяха толкова абсолютно равностойни, че да играе по друг начин — да направи някой от дузината други изкусителни ходове, — би означавало да загуби всичко.
Мъдър човек е бил този Фан Си-пин. Знаел е цената на жертвата — да накараш противниците си здраво да се трудят за своите малки победи, да знаеш, че ако битката в чу, на запад, е загубена, то войната в шан, на юг, пин, на изток, и цу, на север, продължава.
Така стояха нещата в Чун Куо сега. Силите бяха напълно изравнени. И един погрешен ход… Отново погледна към Леман, изучавайки високия млад албинос.
— Питаш ме какво ще стане, в случай че успеем, но пред нас стоят и други, по-належащи въпроси. Достатъчно важни ли са Пин Тяо! Знаеш как медиите преувеличават тези неща. И дали съюзът с тях ще ни навреди или ще ни подсили?
Леман срещна втренчения му поглед.
— Както казах, Пин Тяо е организация от долните нива. Още по-лошо, те са идеалисти. Ще е трудно да се работи с такива хора. Те ще притежават по-малко недостатъци, отколкото ние сме свикнали да преодоляваме.
— И все пак те са хора. Имат си своите нужди, желания.
— Може би е така, но от самото начало те не биха ни се доверили. В техните очи ние сме от Първото ниво, техните естествени врагове. Защо им е да работят с нас?