Токмакчията пусна гъсти кълба дим от цигарата си и въздъхна.
Рустем — продължаваше мисълта си той — заслужава наистина да се жали. Зрял мъж вече, хубавец, широкоплещест и як като пехливанин, при това смел и страшно упорит. Но той имаше един порок, който го и погуби: слаб беше към жените и… (Токмакчията безпокойно някак потърка с ръка челото си) тайно пиеше ракия. Това го и погуби. Донесоха го с кола, пребит и смазан като псе. Мъчно се даваше той комуто и да е, но трябва да са били много. И той не спомена ни едно име, не се оплака, не охна. Само стискаше зъби, мълчеше и очите му горяха като на ранен звяр. Тъй си и умря. Корава душа имаше…
Старата се появи, неочаквано сдобрена, подаде джиздана на Токмакчията, сложи отпреде му и голям филджан с кафе. След това тя застана настрана, гледаше с насълзените си очи и чакаше да види какво щеше да прави мъжът й. Токмакчията отвори изтъркания портфейл от зелена кожа, извади всевъзможни, сгънати на дребно книжа, прегледа ги една по една и най-после намери това, което търсеше — призовката. На гърба със собствената си ръка той беше отбелязал кога щеше да се гледа делото.
— Сряда е днес — каза той, — още четири деня има. В понеделник трябва да бъда в Загорци.
— Заго… Загорци! На кое казват тъй сега, Мустафа?
— На Айдън бей. Другошните имена ги няма вече.
— Аллах! — извика старата жена и във влажните й очи блесна омраза. — Как всичко се обърна наопаки. И какво ще правиш там, Мустафа?
Токмакчията й обясняваше, колкото можеше по-накъсо, и прибираше книжата в портфейла си.
— За чужда давия трябва да ходя сега толкоз път — завърши той.
— Е, щом е за туй, не ходи! — сопна му се старата.
— Не може, трябва да се иде.
— Кажи си барем, че искаш да се разхождаш. Не можело…
— Не може, ти казвам. Ако не ида, с джандари ще ме закарат.
— Няма да те закарат. Я си стой тука!
Токмакчията махна безнадеждно с ръка и пое кафето. Погълнат от мислите си, той не забеляза нито кога беше се прибрала старата в къщи, нито колко време беше се бавила там. По едно време той видя, че слязла само на няколко стъпала по стълбите, тя се връща, подава се, колкото да го види, и внезапно променена, сърдита, зла, захвърли му, като камъни, тия думи:
— Ще идеш я! Знам аз защо искаш да идеш, дъртако недни! Не те е срам! Виж си брадата, бялата си брада виж!
Тя се обърна и заслиза по стълбата. Токмакчията погледна в недоумение след нея, след това се усмихна. Той изведнъж разбра всичко. Ревността преживява и най-силната любов и може да измъчва хората дори и в преклонните им старини. Тая лоша памет имаше и Шакире, тя искаше просто да му подметне, както много пъти беше правила това, за оная жена, в която той едно време, още когато беше много млад, се беше увлякъл. За Мария искаше да му каже тя, за прочутата Мария от Айдън бей. „Виж каква щура жена! — мислеше си Токмакчията и се усмихваше. — Тя мисли, че аз искам да отида там не за съда, а заради нея!“ А истината е, че тая жена той отдавна беше забравил, също тъй, както беше забравил и много други още. „Щура, щура е Шакире!“ — мислеше си Токмакчията, поклащаше глава и се усмихваше.
Беше се поразхладило. Насреща, където беше кафенето на Саръ Яни, овошките и къщите хвърляха вече дълги сенки пряко улицата. Сам Саръ Яни се показа отвън, по бели ръкави и гологлав, поля с една хуния пред кафенето, помете и веднага след това из черните дупки на прозорците се зачу музика: както всяка вечер, Саръ Яни свиреше вече с грамофона си.
Токмакчията даде ухо, но туй, което свиреше грамофонът, не му хареса, не го и разбра. Той искаше да свие нова цигара, но изведнъж, като се подчиняваше несъзнателно на оная тайнствена и неотразима сила, с която старите привички действуват в определения си час, остави недоправената си цигара, стана и с бързи, не за възрастта си крачки тръгна към къщи. Преди да влезе, той се спря и тихо се огледа насам-нататък: старата не се виждаше. Тогава той влезе, отвори стар един долап, разрови бързо някакви дрипи и извади голямо, черно шише. Ръцете му трепереха, запушалката изгърмя и във въздуха се разля острата и приятна миризма на люта сливовица. Токмакчията се поозърна още веднъж и надигна шишето.
Когато той се върна на мястото си, ръцете му още трепереха и с мъка завиваха цигарата. Беше му весело, леко и някаква сладка умора се разливаше навред по жилите му. Но в същото време той мислеше за Рустема, чувствуваше се виновен и жалък пред него, защото го осъждаше в порок, който той сам имаше: тая ракия той беше се научил да пие още през ергенските си оргии с гевендии из бостаните и кованлъците, не можа да се отучи от нея и досега той се осъждаше, ненавиждаше се, чувствуваше се унизен и безпомощен. „Какво да правя, айол — говореше си той, като да се оправдаваше на Рустема, чийто образ не се махваше от въображението му, — какво да правя, стар и оглупял човек съм!“