Токмакчията чу да говорят, че съдиите били дошли вече. И наистина, той видя, че те бяха се спрели на могилата и говореха с Гроздана. Те бяха трима, но вниманието на Токмакчията беше съсредоточено върху Андрея и тъй като в тая минута Андрея беше станал прав и вторачено гледаше в една посока, той поиска да разбере какво търси или какво чака. В един миг само издрънча каруца, едри черни коне с все сила се опнаха назад, за да се спрат, и Токмакчията видя някакъв старец, който успокояваше разтревожените и изпотени коне, а една млада жена, като се опираше с двете си ръце за сандъка, слазяше от колата. Но тъкмо когато тя опря нозете си на земята, една от плитките на косата й се закачи за нещо, докато другата, дълга и дебела като змия плитка, висеше от през рамото й и стигаше чак до под кръста й. Дръпната внезапно назад, тя се изви като дъга, за да се предпази от колелото, и с двете си ръце посегна назад да освободи косата си. Тя беше обърната с лицето си към множеството и в тая случайна поза силно изпъкваха високите й гърди, силната снага, белите й и силни лакти, разголени от падналите ръкави. Смущението беше заляло лицето й с руменина и обкръжено от бухналите коси, изглеждаше още по-хубаво. Тя имаше черни очи, една много мила усмивка и бели зъби.
Всичко това трая много малко време, но не остана незабелязано и много дяволити погледи се размениха между стари и млади. Сам Токмакчията гледаше като замаян. В първия миг, когато той видя тая жена, учудването му беше тъй голямо, че неволно на устните му се спря едно име, което той едва не произнесе високо: Мария! Скоро той разбра, че това не може да бъде тя, старата и отдавна мъртва Мария, но приликата беше тъй голяма и тъй поразителна, че той, без да се пита коя е и отгде е тая жена, продължаваше да я гледа, без да може вече да снеме очите си от нея. Пристигането на съдиите беше събрало селяните около тях и при Токмакчията не беше останал никой. Но ето, като че изневиделица, пред него застана висок селянин с разкопчана на гърдите риза, без пояс и само по очукур, бос и с повлечени по земята крачоли на потурите си. Той гледаше Токмакчията право в очите и се усмихваше.
— Какво ще речеш, аго, бива си я, а! — каза той нисичко и дяволито намигна с око към жената, която слизаше от колата.
Токмакчията не отговори и неволно потръпна, като че на челото му беше кацнала досадлива муха. Тоя Данаил беше голям смешник. Бунтовник в душата си, той беше ставал вече веднъж протестантин само за да бъде против православните, напуснал беше всяка работа и се разори, за да покаже, че брат му го е изиграл при подялбата на бащиното им наследство, враг беше на всички предишни и бъдещи кметове, отричаше държавата, гавреше се с вярата. И тъй като някогашното му обръщане в протестантството беше го запознало с евангелието и с книгите на вехтия завет, той изпъстряше речта си с цитати и вземаше тона на пророк. Смятаха го за налудничав и това му даваше свободата да казва направо в очите на всички каквото си ще.
— Бива си я, нали? Позна ли я? А бе Мариината дъщеря е бе, аго, Мария — ти нея барем добре я познаваш. Ха-ха-ха! познаваше я ти. „Аврам влезе в шатрата си и позна Сара“ — тъй е писано в нашите кетапи.