Данаил ставаше твърде дотеглив. Токмакчията го погледна разсеяно в очите, като че се мъчеше да разбере какво му говори. Данаил повтори шепнешката:
— Не я ли позна, рекох. Мариината дъщеря е.
— А, тъй ли! — отвърна Токмакчията, колкото можеше по-спокойно и по-равнодушно. — Гледай, гледай… Данаил чорбаджи, младите хора бързо растат и човек мъчно може да ги познае. — Женена е за Андрея — продължаваше Данаил, — дошла е да го види. И майката я биваше, ама и дъщерята не лъже…
И той, и Токмакчията гледаха след младата жена, която поправяше забрадката на главата си и отиваше към Андрея, който стоеше прав между двамата стражари. Тя се смущаваше от толкоз чужди погледи, но вървеше изправена, с лека и плавна походка, в която само човек можеше да загуби ума си. Срещата им беше проста, въздържаната и свенлива среща на хора от селата, особено когато пък не са сами. Те се ръкуваха и след това тя застана на две крачки от мъжа си, мълчалива, с насълзени очи и с пресилена усмивка.
Данаил въздъхна. Той изведнъж стана някак по-сериозен и каза:
— Хубава е, няма какво да се каже. Ама чуй, аго, опасна е таз хубост. Не ми трябва. Който се е заловил, не е патил добро. Да ти кажа ли — и той сниши гласа си, — тая жена стана себап за смъртта на Рустема Рахметлията! — утрепаха го за нищо и никакво човека…
Токмакчията трепна, пронизан от остра болка: като никога досега, тайната около убийството на сина му му беше ясна като бял ден. Но това беше само за миг. Той не помисли повече нищо за това, не отговори и на Данаила, толкоз повече че той беше се махнал тъй неочаквано, както беше и дошел, и забравил минутната си меланхолия, проповядваше вече на друга страна. Токмакчията не слушаше нищо, не се грижеше какво става наоколо му. Той гледаше младата жена и всяко нейно движение, всяка черта, всяка незначителна дреболия му напомняше нещо тъй познато. В душата му сякаш падаха огнени капки, които събуждаха парливи и сладки усещания. А когато младата жена тури ръце на лицето си и обърна глава, види се, за да скрие сълзите си, защото конвулсивни тръпки раздвижиха гърдите и — тогава Токмакчията въздъхна дълбоко и усети очите си да се премрежват от влага. Всичко, което стана отпосле, му се струваше като сън. Той ходи и се кле пред ходжата, слуша онова, което говореха съдиите, без да може да разбере нещо. Най-после дойде неговият ред, преди да го повикат, той се обърна и погледна назад: близо до колата с черните коне, около която сега нямаше никой, стоеше жената и гледаше насам. Лицето й не се виждаше добре, нито можеше да се познае кого гледа. Но Токмакчията ясно видя ония очи, които беше виждал неведнъж, които добре познаваше. В същия миг в душата му проплака скръбна мелодия на кларнета и той видя узрели жита, червени макове и една жена, хубава и властна — жена, която беше спряла върху му погледа на черните си очи. В тия очи имаше желание, имаше сълзи, имаше молба…
От тая минута нататък Токмакчията беше спокоен и се владееше напълно. Чу името си, обади се и пристъпи към съдиите. Последваха формалните запитвания, на които той отговаряше ясно и уверено. Най-после, като гледаше изпод очилата си, единият от съдиите каза:
— Посочи ни сега отгде минава истинският синур.
Токмакчията отговори, че за да направи това, добре ще е да се изкачат всички горе, където има една враснала в земята канара. Съдията се съгласи и всички тръгнаха нататък.
Макар че беше седемдесет и повече годишен, Токмакчията избърза няколко крачки пред всички, като подпасваше края на пояса си. Широките му плещи го правеха прегърбен, очите му, устремени в земята, бяха скрити от гъстите вежди, лицето му беше загрозено от едър, месест нос, обкръжено от бяла прибрана и подстригана брада, точно според повеленията на шериата. Нищо нямаше у него, което да напомня предишното му богатство: на лактите памучната му антерия беше закърпена с големи кръпки, чеширите му от най-евтин сатен бяха изтъркани и позеленели, емениите си беше обул на бос крак. Но въпреки всичко това, някакво благородство и достойнство идеше от цялата му фигура, чувствуваше се още върху му силата и величието, чийто блясък не беше доизгаснал. Селяните, които вървяха след него и го гледаха, усещаха да минават у тях тръпки на страхопочитание.
Горе на височината Токмакчията се спря и застана на същия камък, за който беше споменал. Това беше саморасъл, покрит с лишеи и вкопан в земята камък, който отвън се показваше като широка и равна плоча. Токмакчията беше се изправил сред нея и поуморен от ходенето, дишаше тежко.