Токмакчията отколе не беше се срещал със Саафет молла и неволно потърси в ума си думите, които щеше да му каже. Поздравите и разпитванията за здравето минават сърдечно и леко, като научен наизуст урок. Но ето че болният скоро го запитва: „Защо направи ти тъй? Тоз ли беше синурът, истинският синур?“ И тоя въпрос, който той сам влагаше в устата на Саафет молла, смути Токмакчията. Той потърси обясненията, които трябваше да даде, почувствува всичкото си затруднение и като че за първи път дойде на себе си. „Аллах! Аллах! — изпъшка той — какво направих аз!“ Той се наведе и погледна напред: колата на Саафет молла беше още далеч. „Грешен човек съм аз — мислеше си Токмакчията, обхванат от истинска омраза към самия себе си, пия ракия, газя клетвата си, лъжа… Лъжа, лъжа, като последен циганин!“ Но след като изреди най-тежките обвинения, които можеше да си отправи, той изведнъж се раздразни, почувствува нуждата да се защити и оправдае. Преди всичко хвана го яд на самия Саафет молла, който му се виждаше сега като най-върл неприятел. „Е, добре — мислено му отговаряше Токмакчията, — аз съм лош, аз съм грешен… А ти? Не посочи ли и ти същия синур?“ Той се сепна, помисли за минута и в ума му, като светкавица, премина страшно подозрение. „Нима и той?“ — запита се Токмакчията. Той си спомни как беше минал покрай колата на Саафет молла и какъв поглед имаха трескавите му очи. И сега му стана съвсем ясно, че тоя занесен и отвърнат от всичко наоколо поглед беше устремен в една посока — нататък, гдето бяха разпрегнатите кола, гдето беше и тя — Мариината дъщеря!
Тая жена ясно виждаше и сам Токмакчията. Висока и стройна, тя стои сама край колата и гледа право към него, когато той крачеше към синура. Кларнети прозвучаха пак в душата му и той видя нея — другата Мария. Нежност изпълни душата му, обзе го пак предишната веселост и не само че не чувствуваше никакво гризене на съвестта си, не само че не виждаше да е направил някакъв грях, но намираше, че е постъпил най-добре и че тъй е трябвало и да бъде.
Бяха наближили колата на Саафет молла и едвам сега Токмакчията можа да разбере, че тя не вървеше, а стоеше на едно място. Само коларят беше слязъл и нещо натъкмяваше. Лицето му беше плахо и загрижено.
— Как е моллата? — бодро извика Токмакчията.
Човекът не отговори. Той само посегна и отви юргана: Саафет молла лежеше възнак, лицето му беше восъчно бледо, очите затворени, ръцете отпуснати на гърдите и вдървени. Той беше мъртъв. Но върху посинелите и полуотворени уста беше останала странна някаква усмивка на умиление, на блаженство. Тая усмивка гледаше смаян Токмакчията и тя му откриваше сега страшна и жестока истина.
Той слезе от колата и като се обърна на тая страна, отгдето изгрява слънцето и накъдето ще поемат пътя си сенките на умрелите, когато ще възкръснат, запретна ръкавите на дрехата си и се приготви за молитва.