— Може ли да седна?
Емили беше поласкана. Русата „бомба“ искаше да седне при нея. Завистта й се изпари.
— Хей, разбира се, че може.
Кейт хвърли поглед на купчината лъскави брошури, струпани наоколо.
— Какви са тия неща?
— Университети. Трябва да избирам.
— Вълнуващо — отбеляза Кейт и видът й бе искрен. — Мога ли да помогна?
— Да ми помогнеш? — Емили премигна. — Да ми помогнеш да си избера колеж ли?
— Много ясно. Нали имаш пари? — Пак тази усмивка. Кейт пропъди тревогата на Емили, сякаш не бе нищо особено, проста работа. — Знам къде са всички хубави, зависи какво искаш да учиш. Например знам къде средата е дружелюбна, в кои е добре да се учи политика, изкуства или медицина, такива работи. Знам и някои неща, които не ги пише тук вътре. — Ръката й с поддържан маникюр потупа брошурата на „Иейл“. — В кои имаш най-големи възможности да започнеш работа след завършването, къде е застъпена положителната дискриминация при жените, къде хората са надути, къде има богати либерали и елитни републиканци… къде употребяват наркотици, къде има спортни привилегии… общо взето всичко.
Емили погледна красивото лице на Кейт, сякаш я виждаше за пръв път. Сякаш момичето срещу нея бе смъкнало онази своя маска на отчужденост. Тя беше пламенна, ентусиазирана. И гледаше към Емили с желанието да й помогне.
— Откъде знаеш всичко това? — попита плахо.
— Разучавах ги. През почивните дни и вечер. За да реша къде искам да отида. Нали разбираш, когато се махнем оттук.
Говореше така, все едно се намираше в затворническа килия.
— Мислех, че училището ти харесва — дръзна да отбележи Емили. Всички знаеха, че Кейт Фокс е взела стипендията миналата година. Бяха избрали нея пред няколко ученици с по-добър успех и с родители на социални помощи. Тя беше като неудържима природна стихия.
— Не мога да си позволя друго — каза Кейт и в гласа й за пръв път се прокрадна огорчение. — Мама само това можеше да си позволи. И когато тя загина… трябваше да уча някъде, докъдето да пътувам евтино, с автобуса, а и вече бях свикнала с мястото. Тя смяташе, че училището е хубаво. Храната е евтина. Освен това бяха длъжни да ми разрешат да остана. Ще свърши работа, защото така трябва.
— Но искаш да продължиш образованието си?
Кейт завъртя очи.
— Много ясно. Ти да не би да не искаш?
Емили погледна лъскавите брошури. Всички те я плашеха. Тези елитни студенти, всичките слаби, богати и със собствени автомобили в сравнение с нея, зъболекарската дъщеря, приета на косъм заради добрия си успех. Щеше да е отново като в училище. Без разлика.
— Баща ми иска да следвам медицина, за да стана зъболекар като него.
Кейт я погледна.
— Не ми звучиш на седмото небе. Цял живот да стоиш наведена над хорските усти, да носиш гумени ръкавици и да им дишаш смрадливия дъх?
Емили се изкиска. Никога нямаше да се осмели да каже това на баща си, но си го мислеше почти всеки ден.
— Стига де. Кажи ми каква ти е мечтата?
— Не се занимавам с мечти. Представям си се в хубава къща в Бронксвил — в най-добрия случай. Или в най-най-добрия — в предградията на Уестчестър. Да ходя в парка при патиците, на някой мач два пъти месечно. Такъв тип живот.
Кейт я гледаше втренчено.
— Когато си била малка, майка ти не ти ли е чела „Пепеляшка“?
Увереността на Емили нарастваше. Кейт Фокс не беше чак толкова лоша; не я изяждаше жива.
— Не ставай глупава. — Тя направи жест към дундестите си бедра и мекия корем. — Ти си Пепеляшка, скъпа. Аз съм грозната сестра. Принцът е вън от картинката.
— Мога да те преобразя — предложи Кейт.
Емили вдигна рамене. Нямаше как да преобрази едрото й тяло или обикновеното лице. Но отдавна се бе научила да не се оплаква много-много от тях. Ако някой мъж я обикнеше, щеше да я желае заради ума й. Тя не хранеше кой знае какви очаквания.
— Може да се пробваш. Не съм от типа красавици като Присила.
— Присила! — Кейт сбърчи нос. Лустросаната брюнетка предвождаше групата на най-популярните в училище. Беше богато момиче от Скарсдейл; баща й работеше в банка. Тя се бе опитала — и се бе провалила — да смачка Кейт Фокс. Другите момичета живееха в страх от острите реплики и подигравките на малката й тайфа подмазвачки. — Слава богу, че не си. Повярвай ми, тази ще се превърне в дебела домакиня.
— Така ли смяташ?
— Виж й задника. — Вярно, че Присила беше пищничка. Задникът и гърдите й се издаваха видимо, а раменете й бяха меко закръглени. — Става за шестнайсетгодишна. Но на двайсет и шест вече ще е увиснал. Докато навърши трийсет, бедрата й ще имат вид на извара, а задникът й ще си има собствен пощенски код. Помни ми думите. Ще се омъжи за някой клет тъпак от квартала и най-голямото й постижение в живота ще е да стане президент на училищното родителско настоятелство. И да трови живота на другите майки.