Никога не се застояваше. Всеки брой беше свеж и предлагаше нещо ново. „Лъки“ не бе добило тази популярност просто така; то създаваше новини. Беше оригинално и новаторско. Кейт бе запазила основната концепция за контракултурен шампион, но й бе придала блясък, превръщайки изданието в стилен, пищен, амбициозен знаков продукт по националните вестникарски будки. „Лъки“ се превръщаше в официалната библия на американските демократи, а рецептата на Кейт — съчетание от „съвестно отношение към парите и бразилска прическа“ — бе спечелила широка популярност.
Това му харесваше. Тя му харесваше. Хлапето му напомняше на него самия. Може би това беше проблемът. Страстното му желание към деветнайсет години по-младата от него Кейт Фокс може би беше просто един голям случай на нарцисизъм. Тя беше…
— Сър. — Салонният управител се появи до масата му, покланяйки се от кръста. — Гостенката ви е тук — каза той одобрително.
— Благодаря — отвърна Ейбрамс, откъсвайки с мъка ума си от младата редакторка. Изправи се и целуна Жаки по бузата.
Тя беше облечена с изключителна вечерна рокля на „Прада“ в електриковосиньо, съчетана с чантичка с лъскави пайети от „Ферагамо“ и обувки „Прада“ на много висок ток от тъмносиньо кадифе. Сатененият шлифер от „Версаче“ в небесносиньо с копчета във вид на необработени късове лапис лазули45 допълваше прелестния й вид. Тъмната й коса беше събрана на върха на главата в изкусна прическа, а от ушите й висяха капковидни диамантени обеци. Устните й бяха в тъмночервен нюанс, а очите й бяха гримирани от професионалист; те бяха удивителни, с блестящи сенки в зелено и виолетово и смело очертани от черна течна очна линия, така че Жаки изглеждаше като екзотична египетска царица.
Външността й беше на богиня и дъхът му секна. Щеше да е по-трудно, отколкото си мислеше.
— Изглеждаш чудесно — измърка тя.
Той носеше стандартен черен костюм на „Армани“.
— Благодаря. Виж само кой го казва. Ти си прелестна.
Трябваше да е любезен, но отчаяно искаше да приключи с темата. Протакането само щеше да я нарани повече.
— Хей, просто искам да съм облечена по най-добрия начин за моя мъж — каза Жаки и отметна глава, при което диамантените й висулки блеснаха на светлината. — Какво е това? Специален празник? Да не си намерил жилище, което да си купим?
Ейбрамс отклони въпросите.
— Да поръчаме вечерята. — Не искаше да бъде прекъснат от някой сервитьор в сублимния момент. Имаше прекалено голяма вероятност от скандал. — Знам какво ми се яде.
— Защо не поръчаш и за мен? — попита Жаклин. — Обзалагам се, че знаеш всички хубави ястия тук.
Обикновено думите й щяха да го ядосат. Кейт Фокс нямаше да прибегне до такова безпомощно любезничене, в това поне беше сигурен. Но тази вечер той прие предложението като манна небесна.
— С удоволствие. — Обърна глава и един сервитьор изприпка при тях.
— Да, сър, господин Ейбрамс?
Жаклин едва ли не се загърчи от удоволствие. Много й допадаше, когато хората разпознаваха Дейвид. Това й се отразяваше изключително добре. Той можеше да я види как се наслаждава на престижа, на положението си.
— И за двамата пържола с пържени картофи — поръча той. Щеше да има нужда от червеното месо, за да изпълни намерението си тази вечер. — Месото да е средно опечено. И се уверете — картофите да са хрупкави. Бутилка газирана вода и бутилка вино „Гуидалберто 2005“. Две отделни салати.
— А за предястие, сър?
— Без предястие — отвърна Ейбрамс. Той деликатно подаде на сервитьора петдесетачка, сгъната в ръката му. — Помолете в кухнята да ни бъде сервирано бързо.
Мъжът сведе поглед към парите.
— Да, сър. Непременно. Веднага ще ви сервираме.
— Харесва ми — одобри възторжено Жаклин. — Скъпи, просто нямаш търпение да ме отведеш вкъщи, нали?
Господи, помисли си Ейбрамс. Дано да побързат с проклетите пържоли.