Но вече си беше у дома и не се налагаше да впечатлява когото и да е. С въздишка на облекчение тя съблече дрехите си и ги остави върху купчината за химическо чистене. Веднъж седмично идваше икономка, която чистеше, сменяше чаршафите на леглото и вършеше някои неща, за които на Кейт не й оставаше време. Всяка седмица дрехите й за химическо чистене като по чудо се появяваха, окачени в дрешника, подредени според установената от нея система по сезон и цвят. Тя се сети за Дейвид Ейбрамс — колко просто беше за него да се облича всяка сутрин — и се смъмри. Наистина не й трябваха никакви оправдания, за да мисли за този мъж.
След като се освободи от служебния си тоалет, Кейт се пъхна в удобен черен клин от „Ейч енд Ем“ и тениска на „Гап“ и обу прекрасно меките си пухени ботуши. Отиде до хладилника. Вътре нямаше много неща, но не й се излизаше да търси храна по това време на вечерта. Щеше да си направи сандвич с пушена сьомга, да го изяде с праскова и чаша бяло вино. Алкохолът можеше да й помогне да се изключи.
Телефонът звънна. Кейт подскочи стреснато. Много малко хора имаха този номер, а още по-малко й звъняха толкова късно.
Тя грабна слушалката.
— Да?
— Дейвид Ейбрамс е.
Сърцето й заби лудо. Жалка си, укори се тя. Време ти е да се стегнеш.
— Случило ли се е нещо?
Той никога не разговаряше с нея без присъствието на други хора. И на нея й се искаше да си остане така. Иначе бе твърде тежко, прекален тормоз.
— Трябва да обсъдим един въпрос.
— Не може ли да почака до утре? Изтощена съм. Преживях поредния дълъг ден. Освен това не искам да разговарям с теб насаме — каза тя и се изчерви. Защо изобщо го спомена, по дяволите? Защо си го призна?
— Напротив, искаш — заяви той с лекота.
— Не, не искам.
— Скъсах с Жаки Молтрано — информира я Ейбрамс. — И между другото, тя напусна и вече не работи за теб. Това е съобщението, което трябваше да ти предам.
— Защо? — едва успя да изрече Кейт.
— О, тя напусна, защото й признах, че късам с нея заради чувствата си към теб. Сега пак ли ще ми кажеш, че не искаш да разговаряш насаме с мен?
Кейт си пое рязко въздух. С усилие.
— Ти… аз… ъъъ… съжалявам — смотолеви.
— Не е вярно. Нито пък аз съжалявам.
Кейт застина. Ръката, с която държеше телефона, се навлажни от пот. Искаше да признае всичко на Дейвид. Колко често си мислеше за него, как тялото й копнееше за него. Как, докато го гледаше да работи, се изпълваше с възхищение и благоговение, които я възбуждаха неимоверно.
— Не бива да правим това — прошепна тя.
— Кейт — каза Дейвид и в гласа му се долови онази самоуверена, арогантна развеселеност, онзи присмехулен тон, които й въздействаха, сякаш той стоеше точно пред нея, сякаш можеше да види през телефона зачервеното й лице и разтворените устни. — Искам да си признаеш. Мислила си за нас. От онази нощ насам. Както аз мисля. Сега бъди добро момиче и кажи истината.
Обзе я толкова силно желание, че чак й се зави свят.
— Така е — промърмори тя.
— Аз също. Какво ще кажеш за това? Не искаш ли най-после да направим нещо по въпроса? Не смяташ ли, че е по-трудно да се преструваш, че нищо не се е случило, отколкото предполагаше?
— Току-що се преоблякох — каза немощно Кейт. — Не съм в подходящ вид за излизане.
— Добре. Аз ще дойда при теб.
— Да говорим по работа ли?
Тя почти успя да го види как свива пренебрежително рамене.
— Първо работата. Това ще отнеме пет минути. Ще кажеш дали си съгласна, или не. И в двата случая след това ще се любим. Без оправдания, Кейт, няма къде да се скриеш. Идвам при теб, за да те имам. Но само ако ме поканиш. За работа можем да говорим и утре в заседателната зала, ако е необходимо. В компанията на другите. Разбираш ли?