Лола се завъртя пред огледалото. Да, изглеждаше елегантна, по майчински шик, личеше същността й на заможна съпруга, каквато искаше да стане. С мастиленочерната си коса, фризирана и с подвити навътре краища, и прекрасното си лице, разкрасено допълнително от професионалния грим — нищо, освен най-доброто не се докосваше до кожата на Лола; дори кремът по краката й беше „Крем де ла Мер“, а лицето й се наслаждаваше на „Ла Прери“, — тя щеше да изглежда просто ненадмината. Щеше да е облечена отгоре с кожено палто и да носи чанта на „Ерме“; щеше да свърши всичко както трябва. И смяташе, че ще спечели на своя страна истински съюзник.
Тя взе телефона си от нощното шкафче и набра номера на помещението за персонала. Това място приличаше досущ на хотел. Можеше да се обадиш на рум сървис, на фризьорката си, на шофьора си, на когото си поискаш. Ето какво правеха истинските пари за човека. И на Лола ужасно й харесваше. Но беше време да се заеме сериозно с проблема си и да приключи с него веднъж завинаги.
— Изпрати Хелън горе, моля те. Веднага. Прическа и грим, кажи й да побърза. Искам шофьорът да чака и да е готов да ме откара веднага щом свършим. Имам среща в хотел „Алгънкуин“ и не искам да закъснявам.
Като остави слушалката, тя се усмихна на собствената си хитрост. „Алгънкуин“… идеалното място за среща с журналисти. Нали?
Преди да дойде Хелън, Лола влезе в дрешника и отиде до сейфа си, в който държеше всички малки подаръци на Маркъс. Там беше пръстенът с диамант и рубин, гривната от чисто злато с инкрустирани розови сапфири и перли, огърлицата от аквамарин и лунен камък, изключителните обеци във вид на кървавочервени рубини с големината на речни камъчета от 24-каратово злато. Повечето бяха от „Картие“ или „Хаус Масо“; общата им стойност сигурно щеше да й стигне да се изхранва в продължение най-малко на две години. Но Лола се надяваше да получи обикновения малък пръстен от „Тифани“, който бе казала, че иска. Не беше нищо ослепително, просто един напълно изчистен кръгъл брилянт, поставен в платина, около четири-пет карата, перфектно изработен, който щеше да блести върху ръката й като фойерверк.
И там, под всичките й дрънкулки, се намираше папката, която щеше да й помогне да постигне целта си. Работата на четирима-петима от най-прочутите частни детективи в града. Тя извади тънката папка и я прегледа. Снимки… имейли, два диска със скрита камера от един нощен клуб и един ресторант. Всичките знаменити, долнопробни полупроститутски истории от предишния живот на госпожица Кейт Фокс.
Лола въздъхна. Само да имаше и още нещичко. Само нещичко… някое изпълнение в духа на класна проститутка, пиянски сексуален акт в някоя уличка, някое клипче на Кейт Фокс, правеща стриптийз в колежа, каквото и да е. За съжаление тя бе избягвала всякакви мъже, след като бе зарязала Маркъс. Сама си бе тръгнала. Глупачка. Да се откаже от всичко това заради какво, заради една работа? Някаква си тъпа работа и през цялото това време Кейт Фокс не се бе срещала с други мъже.
Допреди няколко вечери.
Лола се загледа с умиление в най-новите снимки в колекцията си. Дейвид Ейбрамс в жилищната сграда на Кейт Фокс. Кейт в неговата. На влизане вечерта, на излизане сутринта. И най-накрая чистото злато… Кейт в обятията на Ейбрамс, приведена назад, насред Единадесета улица, двамата прегърнати, погълнати от истинска страстна целувка, в пълна забрава за студа около тях.
Снимката беше трогателна. Лола бе почувствала застрашителна топлина в собствения си корем, докато я разглеждаше. Но сега тя пропъди тази мисъл. Тази снимка беше златото, което щеше да закопае и Кейт Фокс, и Дейвид Ейбрамс заедно с нея. И най-накрая — щеше да бутне Маркъс Броудър в признателните обятия на Лола. Защото тази снимка щеше да задейства тайното оръжие на Лола. Всичко си дойде на мястото точно в най-подходящото време. Лола се поздрави; предишните снимки бяха пристигнали по-рано, но те не бяха убедителни и тя бе продължила да се рови. Да, в Колумбия знаеха как се организира отмъщение. Беше в кръвта им.