Лола кимна отново, този път искрено.
— Да — подкрепи я тя.
Тази част нямаше как да бъде поправена. Кейт Фокс сега притежаваше собствени проклети милиони. Пари от работа, от кариера. Дори Дейвид да я захвърлеше като камък, тя бе спечелила собствено състояние. И макар то да беше дребно ресто в света на богатите съпрузи — четири милиона на година бяха нищо; едва ли можеше да си купи свестен апартамент в Манхатън за тази сума — парите бяха нейни и това беше нещо. Ако ги управляваше внимателно, помисли си Лола ядно, тя вероятно щеше да успее да преживява добре в продължение на петнайсет години тук.
Какъв кошмар. Значи беше още по-важно Жаки Молтрано да й даде допълнителен стимул да се разкара.
— Никой не знае, че Дейвид Ейбрамс е с нея — изтъкна Лола. — Поне не още. Това е новината на деня. Изглежда, става въпрос за, как да се изразя, конфликт на интереси.
— Да — каза Жаки замислено. — Какво друго имаш?
— О, стандартното — отговори Лола и й подаде папката. Вкъщи разполагаше с фотокопия на всичко. — Това са снимки с нея по времето, преди да се омъжи за Маркъс. Виждате ли, тук е с Лусиъс Коен. И Джош Бърнстайн. И Пол Грацио. Разбирате ли?
Жаки кимна безмълвно. Беше лесно за разбиране. И двете момичета бяха минали по тоя път.
— Това не е случайно — заяви Лола с престорена благочестивост. — Имам предвид, че много жени работят честно и усилено. — Глупачки. — Няма нужда да се съревновават с момиче, което…
— Спести си останалото. — Жаклин постави добре поддържаната си ръка върху тази на съзаклятничката си. — За заглавието.
— Значи ще го публикувате? — попита Лола, усещайки облекчението и триумфът да се надигат у нея. Почувства се като на някаква олимпийска надпревара, в която току-що успешно бе предала щафетата.
— О, да. — Жаки взе папката и я сложи в куфарчето си от лъскава кестенява кожа. — Ще я публикувам и още как. Това ще бъде моят малък подарък към господин Ейбрамс. И неговия управителен съвет.
Двадесет и втора глава
— Госпожице Фокс, добро утро.
Секретарката й отправи неутрална усмивка, с която се опита да прикрие враждебността си. Момичето седеше там в обикновената си рокля на „Джил Сандър“ и огърлицата си от сладководни перли и изгледа Кейт, която бе приблизително на нейната възраст, но на път да заеме мястото си в заседателната зала.
Като по право.
— Господин Ейбрамс ми каза, че това ще е първото ви заседание?
Кейт кимна. Опита се да изглежда невъзмутима.
— Обикновено пристигат към без петнайсет. Дневният ред ще бъде изложен на масата. Може да влезете вътре още сега. Някой ще ви донесе вода, ако желаете — добави тя, сякаш това щеше да е непосилна задача.
— Всъщност бих предпочела едно кафе — заяви Кейт. Бе решила, че повече няма да търпи грубостите на секретарки и асистентки. Дейвид Ейбрамс я бе направил старши вицепрезидент и тя щеше да се държи като такава. — От онова с канела, което веднъж ми бе предложил господин Ейбрамс. Ще помоля за едно такова — чисто, с две захарчета. И ако има някакви сладкиши в кухнята, бих искала и един кроасан. — Тя не искаше стомахът й да къркори от глад. — И да е възможно по-скоро, моля, по-добре да го изям, преди да е започнало заседанието.
Тя се усмихна самоуверено на смаяното момиче и влезе в залата.
Стаята се намираше до кабинета на Дейвид. И преди беше идвала тук, разбира се, но само като гост, за да даде обяснение, когато й се доверяваха за някоя скандална идея по отношение на корицата или когато корпоративният юридически съвет искаше предварително да се запознае с последната разобличителна статия на Жаклин Молтрано, съсипваща кариерата на някой политик или изпълнителен директор.
И тук имаше същите прозорци от пода до тавана, малко бюро в единия ъгъл със стол и компютър и друго нищо, освен една дълга тясна маса от масивен махагон, оградена от елегантни ергономични столове, тапицирани в тъмнозелена кожа. Не че имаше нужда от тях; съвещанията обикновено не траеха дълго в компанията на Дейвид. Той получаваше информацията, вземаше решенията и с това се приключваше.
Стаята беше огромна, просторна, целият фокус беше привлечен към гледката към „Таймс Скуеър“ под тях. Цялата обстановка говореше за пари, за власт. Това беше Дейвид, това беше неговата компания. Всичко принадлежеше на него. Точно сега, на върха на кариерата си, Кейт все още беше само малко зъбче в гигантското колело на богатството му.