Кейт вдигна рамене.
— Загубих редактора си. Следващите две седмици ще са наистина напрегнати. Ще трябва да сътворим новите броеве на няколко списания, да направим сензация, да наемем нови хора за всяко издание. Ще ми е нужна страхотна асистентка. По-добра от страхотна — направо от световна класа. Просто нямам време за сръдни. Ако поискаш да останеш, супер. Ако ли не и пожелаеш да те преместят, ще назнача някой друг. Но ако искаш да се задържиш при мен, имаме много работа, която започва още от днес.
Силвия-Елис се изправи. Тя погледна към Кейт с уважение.
— Мисля, че искам да остана с вас.
— Добре. Тогава извикай заместник-редакторите на „Модел“ и „Бюти“. И ми намери списък с топ десет на възпълните модели в Америка…
Двадесет и трета глава
Маркъс Броудър се усмихна на себе си. Положението достигаше връхната си точка. Онзи глупак Ейбрамс! Отказваше офертата му? Държеше се много по-смахнато, отколкото заслужаваше тъпата му малка компания. Обзе го прилив на адреналин. Което всъщност му хареса. Когато човек стигнеше върха, започваше да се чувства удобно там. Бяха минали няколко години, откакто Броудър бе унищожил друг играч. Репутацията му на „Уолстрийт“ беше солидна, но още колко щеше да се задържи така? Той продължаваше да живее върху стари лаври.
Хората вече не се страхуваха от Маркъс.
Е, всичко това щеше да се промени.
Той се огледа из огромния си кабинет с орехова ламперия. Мебелите вътре биха могли да красят и Белия дом. Корпорация „Броудър“ беше публична компания, достатъчно доходна, но всичко в нея се вършеше на първокласно ниво. Маркъс използваше фирмения самолет като такси; дори асистентите му летяха в бизнес класа. Върху стените си Маркъс имаше изкуство, което би прилягало на някоя голяма галерия, а той обичаше да угажда на всичките си вкусове. Европейски антики. Ушити по поръчка костюми. Първокачествено шампанско. Елитен главен готвач на територията на офиса, който приготвяше обяд за членовете на управителния съвет или за най-важните му срещи. И разбира се, заплатата му. Петнайсет милиона годишно, плюс бонусите. Това го поставяше сред топ трийсет на изпълнителните директори в Америка. И акционерите нямаха нищо против, стига той да продължава да ги придвижва напред, да продължава с бомбастичните сделки. Наистина, компанията малко наподобяваше империята Тръмп, помисли си той с широка усмивка. Скъпа. Но фондовата борса си беше борса. Всяка компания струваше толкова, колкото някой бе готов да плати за нея. С мини конгломерат като своя, с пипала навсякъде и с участие в различни дялове беше лесно да се фалшифицират сметките; съществуваха много възможности, много неща, които можеха да се обяснят, но никога да се докажат. Той не беше чак толкова глупав, че да мами в сметките. На Маркъс Броудър просто му харесваше да придава значение на нематериалните ценности.
На името си, на репутацията си, която беше една от най-големите му придобивки.
Така че с унищожаването на корпорация „Ейбрамс“, той щеше да направи услуга на всички.
На себе си. На цената на акциите си. На акционерите на „Ейбрамс“. Всъщност на всички, с изключение на самия Дейвид Ейбрамс.
И сега заради тази малка кучка — бившата му жена, тази алчна уличница, която бе влязла под кожата на Маркъс, и защото мисълта за флиртуването й с Ейбрамс — по-младия и обещаващ бизнесмен — го влудяваше, той имаше златна възможност. Да свърши малко истински добра работа. Не само да купи малката компания на Ейбрамс, но първо да понижи цената на акциите й.
Той не можеше да предизвика фалита на съперника си. Но Ейбрамс не беше умен като Маркъс, който вземаше много малка част от заплатата си в акции и който отдавна бе ликвидирал значителното си вложение в „Броудър“ — когато компанията бе достигнала един от върховете си в цикъла на бум и спад. Маркъс обичаше зелените банкноти, доларите, авоарите в злато. Той не залагаше на „Броудър“ — по дяволите, беше наясно с истинското състояние на последния ред от финансовия отчет. Да, справяха се чудесно, само докато борсата се държеше. Не, той предпочиташе солидни, преносими авоари. Като основните му имоти в Ню Йорк и Хемптън и огромния апартамент в Монако, където плануваше да се оттегли, показвайки среден пръст на САЩ и данъците им. Защо му беше да субсидира нечие благосъстояние и безсмислени чуждестранни войни? Никога. Но Дейвид Ейбрамс беше по-млад, все още в средата на четиридесетте, достатъчно наивен, за да влага романтика в бизнеса.